Възгледите за общинската власт в България са повлияни от формата на държавата и от политиката й по отношение на местните власти. Либерално-демократичната държава, която се установява след освобождението на България от турско робство, води политика на децентрализация на местното управление. Тя дава възможност на общините да бъдат по-самостоятелни при решаване проблемите от местен характер. Обратно, политиката на централизация на държавното управление, утвърдила се през 30-те и 40-те години на 20-ти век и установяването на тоталитарната държава водят до ограничаване на самостоятелността на общинската власт. От становищата на първите законодатели в Учредителното събрание и преобладаващите мнения до 30-те години за характера на общинската власт, се стига до извода, че общинската власт не се отъждествява с държавната власт. Разглежда се като относително самостоятелна форма на власт с особен двойствен статут: от една страна, нейните действия са насочени към задоволяване на местни, а от друга – на държавни нужди. През 30-те години се изказва още една теза, споделяна преди всичко от учените – прависти, а именно, че общинската власт е отстъпена власт от държавата по силата на специален закон и затова има делегиран характер. С този възглед се ликвидира двойният статут на общинската власт /разглеждана като собствена и делегирана/ в полза на делегирания й характер.
През следващите десетилетия се стига до пълното сриване на разликата между общинската и държавната власт. С централизацията на държавното управление, със завладяването на държавната власт от политически сили, които са привърженици на тоталитаризма като политическа философия, разликата между държавната и общинска власт е окончателно ликвидирана с тезата, че общинската власт е местна държавна власт, както е записано в гл. 1 чл. 1 на Закона за народните съвети.
Законовата база на общинската власт, създадена през 1991 г., с Конституцията на Р. България и Закона за местното самоуправление и местната администрация, отхвърли тоталитарната концепция за нейния статут и възстанови двусъставния характер на структурата й, състояща се от делегирана държавна и собствена общинска власт. От своя страна, собствената общинска власт може да бъде непосредствена – институционализираща се в общо събрание или референдум и изборна /представителна/, чрез упълномощаване на лица в представителните органи на общината.
Непосредствената общинска власт се проявява в правото на гражданите на референдум по общински въпроси. Чрез него се подлагат на одобрение решения на общинския съвет или се осъществява контрол над изразходвани от съвета финансови средства. От функционална гледна точка, чрез непосредствената власт гражданите участват в „законодателстването” на общинско ниво и в контрола над органите, вземащи решения с общинско значение.
Делегираната държавна власт има административен характер и се институционализира в статута на кмета.
Господстващите концепции за отношенията между държавата и общината се отразяват не само върху структурата на общинската власт, но и върху функционалната й характеристика. Така например, с възприемането на принципа на децентрализация в държавното управление в Търновската конституция, се дава значителна автономия на местната власт от държавната. Законът за градските общини от 1886 г. във функционално отношение конструира общинската власт с право на местна „законодателна” инициатива, институционализирана в общинския съвет и с право на изпълнително-разпоредителна власт, институционализирана в общинското управление, представено от кмета, неговите помощници и административни служби. Законът за селските общини /1886 г/ конструира общините не само със законодателна и изпълнителна, но и с правораздавателна функция. Тези функции се институционализират в общински съвет, общинско управление и общински съд. Прави впечатление, че и двата закона следват принципа на разделянето на властите. Дори и селските общини, във функционално отношение наподобяват държавната власт, с тази разлика, че правораздаването се осъществява от представители на законодателната и изпълнителната общинска власт – няколко съветници и кмета.
С възприемане на принципа на централизация в държавното управление през 30-те години, настъпват промени във функциите на общинската власт. Наредбата- закон за градските общини и Наредбата- закон за селските общини от 1934 г. издигат ролята на административната функция на общинската представителна власт. Кметът е със статут на изпълнителен орган първо на изпълнителната държавна власт и второ – на общината. Общинският съвет във функционално отношение е сведен до съвещателен орган на кмета. С други думи, подсилва се административния характер на общинската власт. Непосредственото участие на населението в упражняването на общинската власт – референдумът – е премахнат.
През 40-те години , с утвърждаване на централизацията на държавното управление преимуществено се налага изпълнително-разпоредителния /административен/ характер на общинската власт.
Общинската власт от функционална гледна точка е конструирана по подобен начин и в Закона за народните съвети от 1951 г. Според този закон, народният съвет и неговият изпълнителен комитет, начело с председателя му, са местни органи на държавната власт, които се радпореждат в съгласие с изискванията на по-горните органи на държавната власт и над тях се упражнява контрол за законосъобразност и целесъобразност на издаваните актове.
През 80-те години, със Закона за допитването до народа се възстановиха такива форми за непосредствено участие на гражданите в упражняването на местната държавна власт, каквито са референдумът и общото събрание.
Конституцията на Р България и Законът за местното самоуправление и местната администрация от 1991 г. възстановиха разделението на властите и децентрализацията на местното самоуправление. Общинската власт е поставена в автономно положение по отношение на държавната. Тази законодателна промяна възстанови реализирането на общинската власт във функционален план в съгласие с принципа на разделението на властите. Общинският съвет бе конструиран като орган за местно законодателстване, а кметът – като изпълнителен орган на общината. Правото му да издава наказателни актове наподобява правораздаване. Органът, на който се повери делегираната държавна власт с изпълнителски характер, е кмета. В случаите, определени със закон, общинският съвет също може да изпълнява и функции, възложени му от държавни органи. Непосредствената общинска власт се упражнява от населението чрез референдум или общо събрание.
От историческия преглед на функциите на общинската власт се налага извода, че с включването на общината в административната система на държавата общинската власт придобива политически характер. Общинската власт може да се разглежда като съвкупност от дейности по изработването на норми за регулиране на отношенията между живеещите в общините граждани, в рамките на компетенции, установени от държавата, съобразявани с нейните закони и налагани като тяхно съзнание с административни средства.
Начинът, по който ще се организират дейностите по упражняването на общинската власт в трите й структури – делегирана от държавата власт,собствена представителна и непосредствена, зависи от прилаганите устройствени принципи.
Историческото развитие на българската община показва, че на практика са съществували 2 основни устройствени принципа на общинската власт:
а/ принципа на самоуправлението;
б/ принципа на демократическия централизъм.
От избора на единия или другия основен принцип са произтичали и всички останали принципи за устройство и прилагане на общинската власт.
Самоуправлението на българските общини е традиция още отпреди Освобождението, а първите ни законодатели са били единодушни за съхраняването и развиването на тази традиция в условията на възстановената българска държава. В доклада на Комисията, която е трябвало да разработи Първата българска конституция, пред Учредителното събрание е записано «Третото начало на една конституция, след свободата и равенството, трябва да бъде началото на самоуправлението. Това начало дава възможност на различните кръгове на обществото да си полагат сами целите и да изнамират и употебяват самостоятелно средствата за достигането им». Според преобладаващото мнение за същността на общинското самоуправление, то е такъв принцип за извършване на дейностите по упражняване на общинската власт, който се характеризира с това, че общините сами се грижат за своите интереси, въз основа на тях самостоятелно поставят целите си за действие и изнамират средствата за тяхното достигане, но в пределите на закона за общините. С други думи, общините сами упражняват общинската власт, на своя отговорност, но в рамките на закона за тях, даден от държавата.
От средата та 30-те години и особено – след 9.09.1944 г. се ликвидира автономномията на общините, с трансформиране на тяхната власт в местна държавна. Отношенията между местната държавна и централната власт се поставят върху принципа на демократичния централизъм, в съгласие с който местните органи на държавната власт решават местни проблеми според изискванията на държавните интереси и цели. С налагането на този принцип като определящ взаимоотношенията между народните съвети и централната държавна власт, за почти 50 години се прекъсва не само практиката, но и развитието и на теорията за самоуправлението.
С приемането на Конституцията на Р. България и Закона за местното самоуправление и местната администрация от 1991 г. се създаде нов правов ред в страната и общините. Те възстановиха принципа на местното самоуправление.
