При създаване на ЕС, не е имало обща европейска политика, което е наложило при провеждане на общата селскостопанска политика цените на селскостопанските продукти да се приравняват към т.нар. единна разчетна единица. При провеждане на общата селскостопанска политика, единната разчетна единица се използва до 1990 г. След това се въвежда единна монетарна система в ЕС, а разчетите между членуващите страни се приравняват в екю. За целта се въвеждат коефициент за приравняване на цените от екю в национална валута на съответната страна. По този начин всички приходи и разходи по прилагане на общата селскостопанска политика се изчисляват в екю и допълнително се преизчисляват пак под формата на приходи и разходи за всяка страна по отделно.
Европейската монетарна система изисква стабилност на националните валутни курсове. Предпоставка за тази стабилност е прилагането на т. нар. „златен стандарт”, фиксиращ националните валути. Той се е прилагал до началото на 70 те години, а след това всяка страна въвежда плаващи валутни курсове при международни отношения. Плаващите валутни курсове пораждат проблеми поради непрекъснатото изчисляване на сумите, които всяка държава трябва да внася или получава във връзка с прилагането на общата селскостопанска политика, първите проблеми се проявяват през 1969 г. с обезценката на около 11% на френската валута и надценяването с около 9% на немската марка. На практика страните, в които националната валута се надценява, вътрешните цени се понижават, това влияе върху стоковите потоци и селскостопанските продукти се насочват към други страни, в които националните цени са по- високи. По подобен начин промяната на вътрешните цени влияе при навлизане на чуждестранни стоки на вътрешния пазар. Всичко това налага след 80-та година да се въведе единен сложен механизъм, наречен „ система на монетарни компенсационни суми”. Съгласно този механизъм всички страни, в които националната валута е девалвирана при износ, износителите се задължават да внасят специални такси във формирания фонд „ФЕОГА” на ЕС. Сумите се третират като отрицателни, от гледна точка на съответната страна. Страните, в които продукцията се внася, носителите получават монетарни компенсации. Това са суми във вид на субсидии. Страните в ЕС, при които националната валута е ревалулизирана, износителите получават субсидии, а вносителите плащат такса. За тези страни механизмът е положителен. Той е променян няколко пъти и неговата цел е да се притъпят различията, предизвикани в страните членки, от променливите (плаващи)
национални валутни курсове. Механизмът съществува до 93 г. когато се поставя началото на общата европейска валута.
Прилаганите механизми за създаване и използване, средства на ЕС по прилагане на общата селскостопанска политика, предизвикват редица проблеми, при финансирането на тази политика.
Промените са главно в посока увеличаване на бюджетни приходи и намаляване на бюджетни разходи по осъществяване на общата селскостопанска политика. До 70 та година тя се прилага единствено на база внесени суми от членуващите страни. Едва след 70 та година, започва използване на собствени финансови източници. Най- често средствата се осигуряват по следните начини:
- чрез системата на граничните мита и такси при внос на селскостопански продукти от трети страни
- чрез преки вноски от членуващите в общността страни, които пряко са свързани с принципите на общата селскостопанска политика
- вноски на базата брутните национални продукти на отделните страни, които са въведени след 88 г.
- процент от ДДС, която всяка страна получава като приход в бюджета
Посочените източници за формиране на средства по прилагане на общата селскостопанска политика на ЕС са достъпни за периодите от създаването на общността до 80та година. В този период бюджетните разходи по осъществяване на общата селскостопанска политика, поглъщат около 2/3 от приходите на общността. В този период се прилагат много високи вътрешни цени, които често са над 50% над световните цени. Създаването на СТО, налага промяна на тази политика и изисква цените на селскостопанските продукти в общността да се намаляват и да се доближават до международните. Намаляването на вътрешните цени в общността, пряко влияе върху доходите на земеделските производители и засяга чувствително дребните производители. Доближаването на вътрешните цени до международните предизвиква промени в стоковите потоци за редица селскостопански стоки. ЕС се превръща от нетен вносител, в нетен износител.
От гледна точка на администрацията на управлението на общата селскостопанска политика, тези промени не оказват влияние само до момента, при които производството на селскостопански продукти в ЕС задоволява вътрешния пазар. Когато селскостопанското производство превишава вътрешната консумация, общата селскостопанска политика, трябва да включва такива инструменти, които ще позволят излишната продукция да бъде закупена за да се стабилизират вътрешните цени в общността. За целта е необходим финансов ресурс, т.е или трябва да се увеличат бюджетните приходи или да се намалят разходите по прилагане на общата селскостопанска политика. Това поражда необходимост от промяна на финансовата политика на общността в аграрния сектор. Използват се 2 групи мерки:
• мерки снижаващи бюджетните разходи
• мерки увеличаващи бюджетните приходи
Мерките, които намаляват бюджетните разходи са насочени към:
количеството на произведената селскостопанска продукция
разходите за единица продукция, която се явява излишна за вътрешния пазар
Първата реформа е свързана с намаляването на субсидираните цени. Чрез снижаване на интервенционалната цена производителите се принуждават да намаляват разходите.
Намалената интервенционална цена се изразява в по- малка разлика между нея и международната цена, следователно и върху бюджетните разходи, които ще се намаляват.
Намалената интервенционална цена принуждава производителите да снижават производството и по- този начин производството на излишна продукция, с което се счита че се намаляват бюджетните разходи.
Намалението на интервенционалната цена нарушава националните интереси на членуващите страни. За целта ЕС приема т. нар. селско стопански стабилизатори. Чрез тях се въвеждат максимални гарантирани количества. Те се прилагат за най- важните селскостопански продукти и са въведени за първи път в периода 88 – 92 г. Максималните гарантирани количества са определени на база производството в периода 84- 87 г., т.е. максимално гарантирано количество възпира селскостопанските производители от увеличаване на производството, тъй като за размера над него субсидии не се предоставят. Създадените интервенционни агенции, прилагат и допълнителни мерки с цел ограничаване на покупките, например скъсява се времето през което интервенционните агенции закупуват продукция по интервенционни цени до достигане на това количество. По този начин се увеличават качествените параметри, на които трябва да отговарят продуктите за да бъдат изкупени от интервенционните агенции.
Намаляването на бюджетните разходи се извършва и чрез физическо ограничаване на производството, за целта започва да се прилага системата на производствените квоти. За първи път въведени през 1984г. при производство на краве мляко. Те често са наричани маркетингови. квоти и се прилагат само когато продукта, преминава през няколко последователни стадия, позволяващи контрол върху производството.
При непосредствена консумация на продукцията, квотният принцип трудно се контролира, за целта се въвежда неизползване на част от земеделската земя за производство. Най- често земеделските производители получават субсидия, когато обработват земята ( угар) или я обработват, но не я засяват. Тази мярка първоначално влияе положително, но земеделските производители се насочват към прилагане на съвременни технологии и увеличават средните добиви. По този начин мярката се оказва ненадеждна. Това налага промяна в използваните икономически лостове, постепенно по ценова АП, ценова ресурсна политика, политика за ограничаване предлагане се пристъпва към политика за пряко влияние върху доходите на производителите, целта е да се влияе върху дохода без да се стимулира или ограничава производството.
Втората група мерки- една от тези мерки е въвеждането на т. нар. „ съотговорни такси” за плащане от производителите, т.е. колкото в една страна производителите създадат излишък от селскостопанска продукция, той трябва да бъде изкупен. Сумите за това изкупуване се покриват от същите производители. Първоначално съотговорната такса е въведена при производство на захар, а по- късно при мляко и зърнени храни.
Най ефикасно режима на съотговорната такса се прилага при производство на захар, при което около 35% от продажната цена се изземва от производителите. През отделни години такива такси се прилагат и за други продукти.
Част от субсидиите, които би трябвало да се изплащат от европейските фондове се прехвърлят на националните бюджети на страните членки. По този начин се запазват от една страна националните вноски по финансирането на общата селскостопанска политика, а от друга страна част от мерките не се финансират от европейските фондове. Това е начин вноските на страните членки, членуващите страни са изкуствено увеличени.
Съществуват промени при положение на вноските на база брутния национален продукт и на внесения % по ДДС- то.
На практика всички членуващи държави в общността увеличават вноските си, успоредно с това съветът на министрите разработва специален режим за контрол върху бюджетните разходи.
Разходите по осъществяването на ОССП не трябва да надвишават 74% от БНП на общността.
Независимо от предимствата и недостатъците на посочените икономически лостове през 1990г. във връзка с Уругвайски кръг от преговори са предложени и приети принципите на новата селскостопанска политика, която започва да се прилага след 1992г.
