Лекции по Икономика

3. Възникване и развитие на управленската наука

Управленската наука е много млада. Фактически тя съществува от около 100 години. Известният американски специалист по управление Херберт Хикс условно обособява няколко периода в нейното развитие, които могат да се смятат за приемливи от гледна точка на насочеността на научните изследвания:
1. Донаучен период в развитието на управленската наука – до 1880 г.
2. Период, известен като „движение на научна организация на труда” – 1880–1930 г.
3. Период на „човешки отношения” – 1930-1950 г.
4. Съвременен етап – от 1950 г. до наши дни.
Донаучният период е най-продължителния, той обхваща цялото хилядолетно развитие на човешката практика до 19-ти век. Този период се характеризира с количествено натрупване на знания по управлението, които имат преди всичко емпиричен характер– не са оформени като цялостна наука или теория и са извлечени от практиката на управляващите.
Възникването на науката за управление на стопанството се свързва с името на американския инженер-изследовател Фредерик Уинслоу Тейлър (1856-1915), който полага основите на движението за научна организация на труда. Основното изследване на Тейлър е „Управление на
предприятието” в две части – „Заплащане на труда” и „Администрация” (1903 г.). Други негови фундаментални трудове са „Основи на научното управление” и „Система на сделната заплата”.
В „Управление на предприятието”, обобщавайки своя опит и изследвания, Тейлър обосновава принципа, че високата работна заплата осигурява евтина продукция. Този принцип той свързва с друг негов принцип: „Подходящ човек на подходяща работа”, т.е. той не препоръчва да се заплаща висока заплата на специалист, който извършва работа, изискваща по-ниска квалификация. Според Тейлър всеки работник трябва да получава точно определено задание за всеки ден. Това означава, че всеки ще получава определено заплащане или санкция в зависимост от изпълнението на това задание. Други основополагащи приципи на Тейлър са:
1. Работната заплата трябва да се плаща на човека, а не на заеманото място.
2. Установяването на разценките трябва да бъде основано на точни знания, а не на догадки.
3. Разценките, основани на точни знания, да са еднообразни и справедливи.
4. Благодарение на такива разценки работниците да получават по-висока заплата.
Тейлъровата система за заплащане на труда предвиждала заплатата да се получава по такъв начин, че печалбата на собствениците да расте в оше по-големи размери.
Един от най-важните приноси на Тейлър за развитието на науката за управление е, че той въвежда нови методи за изследване на живия труд– статистически, математически и др., сред които се откроява методът на хронометража. Този научн метод и днес е основен при усъвършенстване организацията на труда и има много широка приложимост.
Подходът на Тейлър при определяне на нормите и заплащането е бил подложен на сериозна критика, тъй като той определя нормите като пределно високи, напрегнати и недостижими за масата от работниците, които изискват върховно напрежение.
Виден представител на движението за научна организация по времето на Тейлър е Емерсон (1853-1930). Автор е на редица научни съчинения. Най-известната негова книга е „12 принципа на производителността” (1912 г.).
Голям принос в развитието на науката за управление прави френския учен и практик Анри Файол (1841-1925). Наричат го „Истинския баща на модерната теория на управлението”. Той развива идеята, че общите принципи на управлението могат да се прилагат не само в производството, но и в държавните учреждения и институти. С основание се смята, че Файол полага основите на научната организация на администрацията, на управленския труд извън производството.
През този период в Германия Макс Вебер (1864-1920) развива теорията за бюрокрацията. Разглежда бюрокрацията като порядък, организация на канцеларския труд.
Обща слабост на Тейлъровата школа е, че нейните привърженици не се интересуват от физическите възможности, желанията, настроенията на хората извън материалния интерес. Това абсолютизиране на организацията и техниката като фактори на производствения процес и пренебрегването на живия човек е най-уязвимия пункт в учението на Тейлър като концепция, за която тя е основателно критикувана.
Нейна противоположност е доктрината „Човешки отношения”, получила популярност през 30-те години на ХХ в. и възраждаща се с нова сила от 70-те години насам. За разлика от представителите на движението за научна организация на труда, привържениците на движението за „Човешки отношения” смятат, че най-важния фактор в производствения процес са хората, а не организацията. Те намират, че от желанието на хората за активна работа (мотивациите) зависи в най-голяма степен ефективността на производството и насочват своите усилия към изследване на социално психологическите характеристики на хората, взаимоотношенията между тях и ролята на мотивационните фактори върху тяхното поведение.
За основоположник на движението за „Човешки отношения” се смята американския професор Елтън Мейо (1868-1949). Той за първи път
доказва ролята на междуличностните отношения за повишаване производителността на труда чрез серия от научни експерименти. Елиминирайки ролята на материалните условия Мейо доказва, че човек като емоционално същество не му е безразлично с кого ще работи и какво ще бъде отношението към него. Към това са особено чувствителни хората, които се занимават с творчески труд, т.е. управленските работници.
Известни представители на това движение са Оливер Шелдън и Мери Паркър Фолет. Тя прилага психологичен и социологичен подход към проблемите на управлението и формулира някои принципи на координацията.
Представителите на движението за „Човешки отношения” настояват за едно по-човечно отношение към работниците за създаване на благоприятен психологически климат, за такива взаимоотношения между работодателите и работниците, при които последните ще се трудят не просто по принуда, а по убеждение, с чувството, че са полезни и фирмата държи на тях и цени техния принос.