ЕТНИЧЕСКИ И РЕЛИГИОЗНИ СПЕЦИФИКИ
Събитията през последното десетилетие показват, че съвременните етноси имат сложна бисоциална природа, в която се съчетават обективните етнодиференциращи признаци (език, религия, екзистенциални ценности, константни черти на националния характер и др.) и съответната йе¬рархия и интензивност на съпреживяната обща етническа идентичност и солидарност между хората от различните групи. По тази при¬чина етническата мобилизация има обективна и субективна страна. Веднъж тя се проявява като самостоятелен рационален или емоцио¬нален избор на индивидите, опиращи се на обективните признаци на етноса, и от друга страна - степента на изразяване на етничността може да се регулира с целенасочено въздействие на интелектуалния и политическия елит на този етнос в различни посоки.
Етническата мобилизация се проявява в етнокултурна (езикова, историческа, традиционна, религиозна, културна) и в етнополитическа форма. Етнополитическата мобилизация превръща етноса в субект на политиката. Тези две форми са взаимно обусловени.
Историята на конфликтите през последното десетилетие красно-речиво показва, че етническите проблеми, ксенофобията, интензив¬ната етнокултурна и етнополитическа мобилизация са едно от най-сериозните предизвикателства пред сигурността. Нещо повече, те продължават да бъдат разглеждани като първостепенен фактор за националната, регионалната и световната сигурност и няма държа¬ва, която да подценява или неглижира тези въпроси.
Етническата и религиозната композиция на българските граж¬дани са качествени демографски показатели с огромно значение за националната сигурност на страната. Това е така, защото най-често етническата и религиозната принадлежност са основната предпос¬тавка за духовната спойка, за културно-историческото, икономичес¬кото, политическото и духовното единство между гражданите.
Справката с историята показва, че след Освобождението на Бъл-гария от турско робство българският етнос съставлява основното ядро и определя облика на етнонационалната българска държава, която включва всички български граждани независимо от техния етнически произход. В рамките на държавата отделните етнически групи стават неделима съставна част от българската нация. Ако до Освобождението българският етнос изцяло се покрива с българс¬кия народ, то от този момент по силата на новите обстоятелства той вече не може да се идентифицира с българския народ, а само с част от него.
В наше време на територията на България живеят повече от 30 обособени етнически общности. Сред тях като най-големи са тези на българите, турците и ромите. Съвременната българска нация е хо-могенна, защото статистиката сочи, че към последното преброяване от 2001 г. българското население съставлява 83,6% (6 661 000 души). Следват групите на турците - 9,4% (758 000 души) и ромите с 4,7% (370 908 души). Специалистите демографи са на мнение, че още око¬ло 4 милиона етнически българи живеят извън границите на нашата държава предимно в съседните балкански страни, Украйна, Молдо¬ва, САЩ и Канада.
Близо две трети от българското население населява градовете. За огромната част от тях майчиният език е българският. Съществува една малка част - около половин процент от цялото българско насе¬ление, за които майчиният език е друг. Това са около 14 000 души, за които майчиният език е турският, и други около 8000 души, които определят като свой матерен език циганския.
Втора по численост етническа общност (най-голямата етническа група) в България е турската. Българските турци се отнасят към тюркската група народи от Алтайското семейство. При формирането на турския етнос участват и редица други народи. Важен консолиди¬ращ фактор при формирането на турската етническа общност има ислямската религия, както и типичните за тази малцинствена група битов консерватизъм и обособеност в отделни квартали и региони.
Основната причина за запазването на относително постоянния брой на турското население в България е периодичната емиграция - главно в съседна Турция. В същото време се запазват относително високите стойности на популация сред тази етническа общност. Ста¬тистиката свидетелства, че за един век (1880-1980 г.) от България са се изселили приблизително 784 000 български граждани с турско ет¬ническо самосъзнание. В по-ново време и особено в годините на т.нар. възродителен процес от България се изселват още около 400 000 души.
Последните проучвания показват, че понастоящем у нас живеят 758 000 турци. Те са съхранили в значителна степен културната си идентичност, като основна причина за това е концентрацията им в селските райони. Близо 63% от това население обитава селата като основен негов поминък са земеделието и главно тютюнопроизводството. Както и преди, така и сега религията и семейно-родовите тра¬диции поставят траен отпечатък върху начина на живот на това население и спомагат за неговото обособяване. Под влияние на сто¬пански и политически фактори турската етническа група има специ¬фично географско разпространение. Тя е концентрирана основно в областите Кърджали, Разград, Шумен, Силистра, Търговище и Бур¬гас. В тези райони живее голямата част от българските турци, като по официални данни относителният им дял от населението на посо¬чените области е между 40% и 65%.
Третата по численост етническа общност у нас е циганската или както се възприема в най-ново време да се назовава това население - ромската.
Циганите са индоевропейски народ, появил се у нас през XIII — XIV в. В България по-голямата част от циганите са от групата рома. Според изследователите на тази етническа общност част от циганското на¬селение идва по българските земи от Египет през Мала Азия и от Персия и Индия през южноруските степи. Днес в света те са около 30 милиона и се срещат почти във всички региони на света, с изключе¬ние на Япония, Корея, Тропична Африка, Исландия и Океания. По¬ради географското си разположение, историческите обстоятелства и най-вече заради толерантността на българите към чуждите етноси нашите земи са изключително гъсто населени от големи цигански маси. Етнолозите са на мнение, че Балканите и степните райони на север от тях са демографският център на циганската диаспора.
В годините след началото на демократичните промени у нас се за-белязва и бавно покачване на броя на различните други, по-малоброй¬ни етнически групи. Демографите ги изчисляват на около 122 000 души или приблизително около 1,5% от цялото население на страната.
При преброяването от 1992 г. те са 1% от населението на Бълга¬рия. Най-голяма по численост сред тях е руската етническа група, обхващаща около 30 000 души. Тяхното заселване по българските земи датира от Средновековието, но по-осезателното им присъствие води началото си от времето на Третата българска държава. През 1880 г. у нас е имало само 1123 руснаци, в началото на XX век броят им достига 10 000. Във времето след Октомврийската революция и Гражданската война в Русия у нас се заселват между 29 000 и 34 000 руснаци, но поради крайно тежките условия на живот в следвоенна България голяма част от тях реемигрират в Западна Европа или се връщат в родината си няколко години по-късно. Впоследствие рус¬ката етническа група нараства предимно благодарение на смесените бракове с българи, а след 1989 г. - и на заселване на руски семейства по Черноморието. В Силистренска област (край Дунав) има села, чи¬ито жители са наследници на казаците, заселили се тук още през XVII век. Руската етническа група има застаряваща възрастова структу¬ра, отличаваща се със значителното преобладаване на жените. Ха¬рактерно за нея е и пълното съвпадение на етническо, лингвистично и конфесионално самоопределение на членовете.
Следващата по численост етническа група, в категорията „дру¬ги", е арменската. Сега в България живеят около 14 000 арменци, докато след Освобождението са били едва 5500. Те се заселват масо¬во у нас по време на Първата световна война от Турция, като през 1926 г. числеността им стига 27 000. Днес около 98% от тази група живее в градовете (основно Варна, Пловдив и София), което влияе върху културните особености. Около 25% от арменците се само¬определят като хора с български майчин език.
Вероизповеданието е друг важен елемент от състоянието на бъл-гарската нация, който пряко се отнася до гарантирането на сигур¬ността на държавата. Вероизповедната характеристика на населе¬нието свидетелства, че основните конфесии на българските гражда¬ни са християнството и мюсюлманството. Решително доминираща е първата религия, която се изповядва от българите, част от ромското население, а така също и от редица други етнически групи като ар¬менци, власи, руснаци и др. Наред с доминиращото източно правос¬лавие у нас малобройна група българи изповядва католицизма (око¬ло 0,4% от населението), като приблизително 0,6% от етническите българи са католици. Те живеят основно в общините Раковски, Ни¬копол, Свищов, Чипровци и Белене. Към протестантската религиоз¬на общност спадат 0,3%.
Образованието
Образователното равнище и професионалната подготовка на българските граждани са един от най-важните критерии за тяхното използване в системата на отбраната и сигурността.
През последните години в образователната сфера се очертават ясно две трайни и противоположни тенденции. От една страна, либерализацията в сферата на висшето образование, наличието на голям брой висши училища, платеният и силно разширен прием, а така също и ниските критерии за качество станаха причина за рязкото увеличаване броя на хората с висше образование. За отбелязване е, че все повече български граждани с чуждо етническо самосъзнание, най-често принадлежащи към икономическите и политическите елити на ромската и турската етническа група, придобиват високо образование в престижни западни и наши висши учебни заведения.
Другата определяща тенденция показва все по-нарастващия брой на децата и младежите, които никога не са посещавали или са отпаднали от училище още в първите ученически години. В сравнение с 1990 г. броят на учениците, записани в началния курс на училищата през 2000 г., е нараснал с 32 679 души. В същото време броят на завършилите основно образование намалява с 267 366 души, а броят на завършилите средно образование намалява с 62 405 души. Зад тези тревожни цифри се крие преди всичко общото намаляване на младите хора в страната, но не може да не се види, че основната причина за тази катастрофална картина е тежкото икономическо състояние в страната и особено сред най-бедните измежду българите и хората от малцинствата. Непрекъснато нараства броят на децата и младежите от малцинствата, които остават неграмотни или полуграмотни. Прави впечатление, че нараства броят и на българчетата, чиито семейства нямат материалната възможност да изпратят децата си на училище.
Изследвания от 2000 г. посочват, че в отделни по-бедни ромски квартали от училище са отпаднали близо 3/4 от ромските деца във възрастовата група от 7 до 16 години, а нивото на образование на „младите възрастни“ – от 18 до 25 години е по-ниско от това на техните родители.
Главно икономически са причините за неграмотността и сред част от децата сред турската и българомохамеданската група.Увеличава се делът на децата, отпадащи от обучение през първите години. Голяма е групата и на онези, които въобще не тръгват на училище. В България се наблюдава тенденция на завръщане на неграмотността, и то сред младите хора.
От 1990 до 2003 г. сред децата и учениците в задължителната за обучение възраст неграмотността се е увеличила от 1,7 до 7,2 %. Общият брой на лицата в задължителната училищна възраст е около 1 000 100, но от тях около 380 000 не ходят на училище, а 28 000 изобщо не са стъпвали там. В същото време продължава процесът на закриването на училища в по-малките селища в цялата страна, защото не могат да се осигурят необходимия брой учащи се, за да бъде икономически ефективно съществуването им. Този процес неминуемо ще помогне за задълбочаване на проблема с грамотността на децата и младежите по селата. Причините за това са, разбира се, в липсата на финансови възможности от страна на общините за подържането на училищата, там където броят на децата и младежите е силно ограничен.
Нарастването на броя на гражданите, които не са посещавали училище или не са завършили основно образование, се отразява изключително негативно както върху състоянието на цялостната система за сигурност и отбрана на страната.
