Групите, общностите и обществата започват своето развитие едва, когато техните членове са се научили да се възползват от знанието на другите. Различните общности създават различни правила за достьп до знанието на другите. Това в решаваща степен зависи от принципите, върху които се основава функционирането на групата или общността. Общностите и групите, които основават своето функциониране върху спазването и прилагането на принципа на справедливостта, въвеждат правuлата на равен достъп до uнформацията (знани¬ето). Обобщавайки, можем да кажем, че едно от най-важнuте измеренuя на справедливостта в групата uли общността е равнопоставеността по отношение на достъпа до uнформацuя. Проблемът обаче е в това, че дори и групата uли общността да е осигурила равен достъп до информация за всички свои членове, трудността произтича от самата същност на знанието. Различаваме два основни вида знание - явно и неявно знание.
Явното знание може да бъде характеризирано посредством три основни белега.
І. Това е знание, което не се притежава непосредствено. Агентите могат дори и да не знаят за съществуването му, но могат да го придобият, ако положат усuлия.
ІІ. Това е знанuе, което се прuтежава съзнателно, притежателят знае за съществуването му, може да го формулира и да го изложи. То е отчуждаемо и прехвърляемо.
ІІІ. Това е знание, което може да се разпространява и съхранява от формални¬ институции.
Независимо от това дали това е непосредствено притежавано знание, или е знание принадлежащо на институции или организации, това знание е децентрализирано, разпръснато знание. Това, което прави неговия достьп за останалите участници в групата или общността, е характерът на комуникационната система.
Наред с явното знание съществува т.нар. неявно знание. Терминът неявно означава, че нещо се знае uли разбира, без непременно да бъде вербализирано или формулирано. Разграничаването на явното от неявното знание е в няколко пункта:
І. Неявното знание се притежава от индивидите по презумпция, че са социални същества и спазват някакви социални норми, то не се добива преднамерено;
ІІ. Неявното знание не може да бъде предадено, отчуждено или прехвърлено. Притежателят му може да се съобразява с правuлата, без да е в състояние да обоснове своите действия;
ІІІ. Неявното знание не може да бъде пренасяно от формални институции. То се въплъщава и предава от мрежата на неформалните институции и главно, от социалните норми на поведение.
Следователно идеята за неявното знание е тясно свързана с тази за социалните практики, традиции, култура и институцuuте от типа на соцналните правила. За тях обаче идеята за равен достъп е трудно приложима. Това обяснява защо, колкото и да се стреми обществото или групата да създаде равни права надостьп до знанието, това е трудно достижимо за всички. В това е и шансът според нас на предприемачите, т.е. на хората с по-висока будност, информираност и съобразителност.
Същността на идеята за равен достъп до информацията, знанието според нас е в това, че само когато човекът се научи да използва знанието, натруnано от другите, групата или общността прuдобива своя вътрешен провокатор на развитие. Следователно, колкото повече членове от групата uли общността участват в този процес, толкова по-голяма е вероятността за развитие. Това обяснява защо общества с висока степен на достъп до знанието, с изключително добре развити системи за комуникации, като САЩ, Япония, Канада и пр. Имат такива успехи в развитието на своите национални стопанства.
