Консервативна контрареволюция
През първото десетилетие след 2-та световна война в икономическата наука доминира макроикономиката. В промишленоразвитите страни 1950-1960 широко се използвала кейсианскта концепция за активно държавно въздействие върху съвкупното търсене като антициклична политика. През този период препоръките на кейнсианството давали положителен резултат – икономиката се развивала по-стабилно, отколкото преди 2-та световна война. След време политиката на стимулиране на съвкупното търсене и разширяване намесата на държавата в стопанския живот довела до появата на негативни тенденции:
• Повишаване на инфлацията;
• Нарушаване на ценността на държавния фонд;
• Увеличаване на данъците;
• Увеличаване на държавния апарат и разходите за издръжката му и други
Съвкупността от тези явления започнали да дават отрицателни последици, които намерили израз в появата на ново явление – стагфлация – свиване на производството придружено с увеличаване на инфлацията. Всичко това поставило под съмнение продължаването на кейнсианската политика за стимулиране на съвкупното търсене чрез нарастване на държавните разходи, чрез дефицитното държавно финансиране. Появяват се остри критики спрямо кейнсианската доктрина, които станали причина за разгръщането на неоконсервативна вълна в икономическата теория, т.е. за възраждане позициите на възгледите отстояващи способността на пазара сам да се справи с възникващите колебания в икономическия разтеж, с нарушаващото се несъответствие между търсенето и предлагането. Неоконсервативната вълна се изявила във формирането на три съвременни теории:
- Монетаризъм;
- Теория на икономика на предлагането;
- Теория на рационалните очаквания
Икономика на предлагането
В пределите на неоконсервативните концепции е и теорията на икономиката на предлагане. Образувана през 1970-те. Най-известни представители са Артур Лефер, Мартин Фейсшай. Самото наименование на тази теория е индикация, че тя непосредствено се противопостовя на кейнсианството разглеждащо недостиг на съвкупно търсене като основен макроикономически проблем. В теорията представителите на указаната концепция често се наричат съплайсандери. Центърът на тежестта на икономическата политика се пренася от управлението на ефективното търсене към дългосрочно стимулиране на предлагането на производствените фактори. Една от идеите на теорията е, че непълната заетост, наличието в икономиката на неизползвани ресурси е в следствие на неправилна икономическа политика в държавата. Представителите на икономиката на предлагането приемат за главен стимул на въвличане на повече ресурси в производствената норма на чистия факторе доход (без данъците).
Високото равнище на държавни данъци, което произтича от кейнсианския модел, защото то е свързано с концепцията за бюджетно финансиране на икономиката, се критикува, защото то води до намаляване на пределната ефективност на производствените фактори, т.е. собствениците на тези фактори губят заинтересованост за нови ресурси. Поради това теорията на икономиката на предлагане критично се отнася към кейнсианската теза за данъчна политика. Кейнсианците оправдават увеличението на равнището на данъците с необходимостта им държавата да финансира социалното имущество. Обаче критиците на това схващане считат, че нарастването на социалните разходи преместват предпочитанията на работника към безделие, а високите норми на подоходните данъци убиват стимулите за производствен труд. Нарастващите разходи за обслужване на безработицата деформират трудовия пазар и изкуствено увеличават фрикционната безработица доколкото човек, оказал се без работа, няма да бърза да търси ново работно място, защото се задоволява с получаваните средства, полезни за издръжка на безработицата.
Освен това в теорията на предлагането се приема, че активната социална политика променя нормалното съотношение между потребление и спестяване. Разчитайки на държавата за помощи хората разходват своя текущ доход, съкращават склонността към спестяване. Нарушава се равновесието на социалните пазари.: не достигат спестявания, следва увеличение на лихвения процент, съкращаване на инвестициите, което нанася удар на възможността за дългосрочен икономически растеж.
Отстоявайки тези критични позиции, съплайсайдерите определят за главна задачата: въвличане по възможност най-пълно наличните ресурси в икономиката чрез активна политика на използване на лостове на стимулиране на стопанските субекти. За основно направление на държавна стопанска политика се предлагат: широко, мащабно и целенасочено намаляване на данъците, което активизира свободните пазарни сили, увеличаване на пределната ефективност на вложенията – предизвиква увеличение на частните спестявания, кредитни ресурси и в крайна сметка осигурява устойчив темп на икономически растеж. Освен това намаляване на подоходните данъци променя предпочитанията на работниците в полза разширяване на заетостта и на трудовия пазар се увеличава работната ръка.
Значително намаляване на данъците теоретично теоретично трябва да предизвиква намаляване на държавните приходи и още да предизвика дефицит на държавния бюджет. А за да не се допуска това се предлага успоредно с намаляване на данъците да се намалят и държавните разходи и преди всичко социалните разходи. В дългосрочен период представителите на тази теория приемат, че краен резултат на намаляване на данъците ще бъде не съкращаване, а увеличаване на общите данъчни приходи. За обяснението на такъв възможен ефект се използва кривата на Лафер – връзка между величината на данъчната норма и постъпленията в държавата. 1-во при повишаване на данъците приходите в държавата растат. При постогане на оптимален размер на тези норми се постига максимизиране на постъпленията в бюджета. Обаче ако се продължи увеличаване на нормите на данъчно облагане, бюджетният приход неизбежно намалява, а хората започват да крият част от своите доходи и по такъв начин започва да расте сенчестата икономика. С други думи съгласно възгледите на Лафер в дългосрочен период намаляването на прекомерно високите данъци е от естество да осигури от една страна растеж дна спестяванията, инвестициите, заетостта, следователно съвкупните доходи подлежащи на облагане, от друга страна важна последица ще е съкращаване на сенчестата икономика, увеличаване на обема н адържавните доходи, намаляване дефицита на бюджета и отслабване на инфлацията. Така разгледаният „ефект” на Лафер може да се прояви само в случай на нормално действие на свободния пазарен механизъм.
През 1990-те препоръките на теорията на предлагането придобиха голяма популярност и активно се използваха в много развити капиталистически страни.
