Основател и идеолог на марксистката политическа доктрина Карл Маркс, един от най-известните икономически и политически мислители на 19 и 20 век.
Като политическо учение марксизмът възниква в средата на 19 век, когато заглъхва революционната вълна, започнала с Френската революция от 1789 г. В това учение намират по¬нататъшно развитие основните ценности за свобода, социално равенство, справедливост и хуманизъм.
В теорията си Маркс придава определяща роля на икономическите фактори върху политическите процеси в обществото. Той изследва развитието на капиталистическото общество, като дава предимство на икономическите фактори над всички други. По-специално внимание той отделя на ролята на производителните сипи и производствените отношения. Според Маркс на определен етап в своето развитие производителните сили изпреварват развитието на производствените отношения и блокират прогреса на производителните сили. Това предизвиква конфликт между тях, който става най-дълбоката причина за социални и политически революции.
На даден исторически етап обществото се разделя на икономически и политически господстващи и подтиснати класи. Когато очертана вътрешно конфликтната ситуация между тези основни социални групи Маркс обосновава своята теория за класовата борба, която той нар. "движеща сила на историческото развитие". Приносът на марксизма е, че приема за основа на класовото деление не божествени или биологични фактори, а материалното производство. Именно икономическото неравенство води до социална диференциация и разслоение. Противоположността на интересите на класите обуславя тяхната борба, която става източник за развитие на обществата.
Маркс изследва икономическите и капиталистическите процеси в развитите капиталистически страня през втората половина на 19 в. и стига до извода, че социалната революция се определя не от външни, а от вътрешни социално-икономически фактори и преди всичко от конфликта между производителните сили и производителните отношения. Според него интелектуалният двигател и физическият изпълнител на социалната революция е постоянно нарастващата работническа класа.
В принципа за социалната революция е въплътено разбирането, че. 1) социалната революция е естествено закономерно явление, което произтича от развитието на материалните, производствените условия на живот в обществото и от присъщите междувътрешни противоречия; 2) обективна икономическа основа на социалната революция е конфликтът между новите производствени сили и старите производствени отношения.
Маркс счита за недовършени тези социални революции, които не успяват да овладеят политическата власт, т.е. държавата. В своето произведение „Гражданската война във Франция“ той обобщава опита от Парижката комуна 1871 г. и посочва няколко основни положения в учението си за държавата: * държавата е продукт на класовото общество; * държавата е машина за подтискане на една класа от друга, защото всъщност представлява волята на икономически господстващата класа; * работническата класа, която завзема властта не може да работи със старата държава, затова тя трябва да я разруши и да създаде своя пролетарска държава; * пролетарската държава, наречена още диктатура на пролетариата се отличава коренно от предшестващите я типове държави, защото според Маркс тя е призвана да унищожи капитализма и да създаде едно ново общество без класи и експлоатация.
Маркс посочва три основни функции на държавата на диктатурата на пролетариата: 1) насилствена - преодоляване на съпротивата на победената буржоазия и ликвидиране на опасността от контрареволюция; 2) съзидателна - изразява се в стопано-организаторска работа при изграждането на нова икономика; 3) социално-културна - насочена към създаването на социално еднородно общество без класови различия, с организираната система на народно образование, здравеопазване, социално осигуряване, битово обслужване и т.н.
След смъртта на Маркс съдбата на германската социалдемокрация по време и веднага след ПСВ има най-решително влияние върху еволюцията на марксистка доктрина. Разцепването обаче на германската партия по въпроса за подкрепа на войната и унищожаването на нейното ляво крило в неуспешното въстание от 1918 - 1919 г. ги лишава от ролята им на хегемон и тази роля се поема от Ленин и успелите болшевики. Главният принос на Ленин към марксистката доктрина е теорията му за авангардната партия. Новаторството тук е, че партийната организация трябва да бъде съставена изключително от революционери, които са професионалисти, че те ще се отдадат изцяло на партийната работа и ще бъдат идеално обучени. Ленин доразвива концепцията на Маркс за революцията, като смята, че не профсъюзи са нужни на работниците, а политическа партия, която да подготви и реализира революцията. Ленин отхвърля борбата на работническата класа за подобряване условията на живот в рамките на капиталистическото общество като икономизъм и смята, че така няма никога да постигнат своите интереси.
В книгата си "Държавата и революцията" (1917 г.) Ленин говори за необходимостта от диктатура на пролетариата. Държавата за него е държава на работниците в съюз със селяните, които концентрират в себе си цялата власт срещу останалите слоеве на обществото.
Други важни автори са Лукач и Грамши. В трудовете на ранния Лукач силният акцент върху съзнанието може да се разглежда като теоретично отражение на болшевишката революция. Критиката на Лукач на буржоазния светоглед като опредметен, т.е. неприемливо статичен и вярата му в нарастващите възможности на пролетарското съзнание, по-скоро приписвани, отколкото истински и въплътени в елит от революционни интелектуалци - отбелязва най-високата точка на марксисткия оптимизъм на Запад. Но картината на Лукач остава доста отдалечена от реалността.
Грамши е може би централната фигура в цялата западна марксистка теория. Неговият принос обхваща целия спектър на марксистката политика в десетилетието след Октомврийската революция. Общата му цел е да преоцени мястото на надстройката в марксисткото обяснение на историческите промени. Той постига това, първо като набляга на ролята на интелектуалците в политиката и посочва проблема, стоящ пред работническата класа - да създаде своя собствена интелигенция. Второ, като подчертава важността на установяване на хегемония, процес, чрез който пролетариатът става водач на всички сили, противопоставени на капитализма и ги обединява в нов политически блок, способен да се противопостави и в края на краищата да отхвърли хегемонията на буржоазията. Грамши поставя въпроса за отношението на гражданското общество към държавата.
Грамши характеризира и ролята на комунистическата партия. Развива тази идея на основата на „Князът“ на Макиавели. Според него комунистическата партия трябва да изпълнява ролята на този княз. Партията трябва да бъде способна и да приложи сила в необходим момент, и да умее да се възползва от масовите настроения, трябва да е способна и на манипулация.
Марксизмът след Втората световна война се характеризира с две противоположни тенденции. Първата тенденция, главно представена чрез Франкфуртската школа и по-късно Сартър, набляга на субективната страна на марксизма. Докато Сартр се опитва да съчетае една форма на марксизма със своя собствена версия на екзистенциализма, Франкфуртската школа интерпретира идеите на ранния Маркс, като внася идеи на Фройд и Вебер. По-известни представителя са Маркузе. Според Маркузе в масовото потребителското общество човек загубва интимната връзка и хармонията между разума и природата, които са типични за дневния човек. Човек спира да търси смисъла на нещата, изчислявайки само разходите и приходите. В резултат човек изгубва самостоятелната си рефлексия за въображение и се дехуманизира. А. Хабермас, в своето произведение, смята, че обществото се състоя от три основни подсистеми: икономическа, политическа и социално-културна. Във всяха подсистема е възможно да настъпи криза, но най-значимо за социална промяна е напрежението в политическата система, което може да прерасне в криза на легитимността. А края на легитимността настъпва, когато масите загубят доверие в политическата система, в способността на властта да решава проблемите им.
Втората тенденция е под влияние на структуралистки идеи и гледа на марксизма като на наука. Трудовете на най-изтъкнатия сред тези марксисти – Луи Алтюсер, и специално неговото разбиране за проблематичното и настояването за относителна автономност на науките а добра противоотрова както за всички видове редукционизъм, така и за крайните форми на Хегелианския марксизъм.
В наши дни могат да се разграничат четири различни тила марксизъм. Първо съществува строго ортодоксалният марксизъм на такова установено социалистическо общество като Китай, където той служи като идеологическа рамка, в която да се водят социални и политически дискусия. Второ - това е по-прагматичния марксизъм на западноевропейските комунистически партии, където често се използва един доста опростей вариант на идеите на Грамши, за да се оправдаят компромисите с преобладаващия парламентарен дух на обществото. Трето - в по-голямата част от Африка. Централна и Латинска Америка и Югоизточна Азия марксизмът се използва като средство за протест срещу икономическата експлоатация и често в комбинация с национализъм. Функционира като идеология за масово участие в процеса на модернизация. Четвърто - на Запад много марксисти са се обърнали към философията почти като цел сама за себе си и към теми - като например литературна критика - много отдалечени от политиката.
Днес на марксистката политическа доктрина се гледа повече емоционално-психологически, отколкото логико-теоретично. Въпреки множеството критерии срещу нея, тя продължава да упражнява своето влияние като един общ подход. На този подход голяма част от създадените прекрасни произведения по въпроси за природата и функцията на капиталистическата държава, икономиката и политиката на недостатъчно развитите страни
или съвременните теории на естетиката и идеологията дължат много.
