Лекции по Икономика

18. Тоталитаризъм

Двадесетия век отпрати в историята либералната система и даде на света три „модерни“ политически системи – демокрация, тоталитаризъм, авторитаризъм. Голямата криза от 1919-21 г. от политическа гледна точка се разглежда като криза на либералната система. Онези страни, които успяват да преоделеят тази криза „градивно“ еволюират към някои от съвременните „модели“ на парламентарната демокрация (Франция, САЩ и Великобритания). В останалите държави се настанява някоя от разновидностите на недемокрацията (предимно държави от Централна и Източна Европа като Италия, Русия, Германия). Това са държави, които по принцип са „закъснели“ в историческото си развитие. Италия, Съветска Русия, Германия достигат до тоталитаризъм. Останалите „засядат“ някъде в авторитаризма. Тези са двата недемократични „субекта“, които наред с демокрацията, определят съдбите на европейските нации в продължение на над 7 десетилетия след Първата световна война.
Диктатурата е власт на малцинството над мнозинството. До началото на 20 век никъде няма всеобхватна, тотална диктатура, т.е. никъде няма тоталитаризъм. Това понятие е въведено през 1925 г., следователно тоталитаризмът е явление на 20 век. Според една по-нова теория това е съвсем логично, защото без да е постигнато съответното технологично равнище в сферата на комуникациите не може да съществува тотална диктатура. Без това високо технологично равнище на комуникациите не биха могли да се проявят и 6-те характеристики на тоталитаризма: 1) официална идеология; 2) единствена и тотално идеологизирана масова партия; 3) пълен идеологически контрол върху средствата за масово осведомяване; 4) пълен политически контрол върху въоръжените сили; 5) полицейско-терористичен контрол върху цялото общество, а не само върху „враговете“; 6) централизиран контрол върху икономиката.
Това са характеристиките, които дават облика на „идеалния тип“ тоталитаризъм. Първите пет са известни през 53 г. от Карл Фридрих. Шестата е добавена през 1956 г. в изследването на Фридрих и Бжежински „Тоталитарната диктатура и автокрацията“.
Тоталитарните политически режими са основата на дълбоки икономически, духовни и социални процеси. Икономическият аспект на генезиса включва противоречива развитие на икономиката, регреса, безработицата и др. Това рефлектира върху социалните умонастроения и манталитета на обществото. Духовният аспект на генезиса включва изменения в духовните представи и светоусещания. След Първата световна война започва да се разрушава традиционализма, стоящ в основите на националните държави. Основното идейно кредо на човека се поставя на изпитание. Социалният аспект на генезиса включва динамични промени в социално съотношение. Дотогава в обществата в Европа има три проявления на социалността. Това са класата, масата и тълпата. Класата е формирование, отличаващо се с рационалност, способност за волеви действия, решителност. Тя притежава структурата и организацията, а и политическа идентичност. Масата е съвкупност от индивиди, които са полуосъзнати, спонтанно чувстващи, маргинализирани, разкъсани. Масата е съвкупност от голямо множество хора, които имат чувство за политическа насоченост, но са неспособни да извършат политическата си легитимност. Заедно с това в тях съществува презрение към партиите, партийните системи и традиционния ритъм на политически живот. Тълпата – това е отхвърления свят. Светът извън обществото, светът на престъпниците, на подмолните действия. Тълпата се характеризира с неосъзнатост, инстинктивно поведение, дезинтегреция с тотално повлияване от страна на чужди манталитети.
Социалната промяна, която стои в генезиса на възникването на тоталитаризма това е излизането на предна линия на масата. Тя става двигател на тоталитарните промени. Тази теза се поддържа от Х. Аренд. Масата става бъдещият разрушител на социалните класи. Тя се подхранва от силата на тълпата. Тази маса получава своята политическа легитимност посредством свързването си с политическите водачи. Тези водачи носят в себе си принципа на вождализма и произхождат или от масата, или от тълпата.
Силата на тоталитарното движение се дължи на организираната връзка маса-вожд. Не случайно първият принцип на Германската държава между двете световни войни е: „един фюрер, един райх, една държава“. Това е първият етап от генезиса на тоталитарния политически режим, типичен за Италия, Германия, Испания и при специфичните особености на Русия. Втория етап от вече организираното отношение между масата и вожда привлича около себе си важни социални структури. Забелязва се процес на симпатия от страна на гражданите. Буржоазната класа изразява стремеж към сътрудничество. Новата релация маса-вожд, която излиза на политическата сцена, засяга и духовния елит (поети, писатели, артисти, художници, музиканти). В техните среди започват да се проявяват черти на: антилиберализъм, антиинтелектуализъм, антидемократизъм. Модно става преклонението пред война, насилие, жестокостта. Към отношението „маса-вожд“ гравитира и тълпата. Така това тоталитарно отношение се превръща в доминиращ социален елемент, който детерминира всички останали обществени фактори.
Тоталитарният политически режим израства въз основа на абсорбиране на социални фактори, но в дейността си след идването на власт той ликвидира тези социални структури. Това са нацията, класата, интелигенцията, партийната номенклатура. В същината на тоталитаризма е стремежа цялото общество да притежава признаците на масата. Това се постига посредством периодично разрушаване на възникващите социални структури чрез систематично избиване на населението.
Съществуването на тоталитарната държава е немислимо без тоталитарен терор. Поради това терора присъства под формата на превъзпитателни, морални и целесъобразни функции на държавата. Това означава, че гражданинът е жертва в полза на единството на държавата. Тоталитарният терор замества ценността на живото с ценност на смърт. Терорът въвежда принципът да се заслужи правото на смърт в концентрационните лагери посредством непосилна производствена дейност. Терорът е психологически, морален, физически, т.е. обхваща целокупния човешки живот. Освен всичко това той се намира в координираща връзка с властта, която се изразява в това, че той е средство за увековечаване властта на тоталитарната партия. Той се явява като условие за достигане на абсолютност на властта. В този смисъл терорът е една политическа теория за задържане и реализиране на властта. Тази технология съдържа следните елементи: всяване на заплахи сред обществото, създаване и развиване на система на доносничеството; осъществяване на превантивни арести; ликвидиране на политическите противници. Терорът създава системата на лагерите. В този смисъл терорът е свързан и с икономическата система на обществото. Лагерите са средство за превъзпитание, в които се затварят неудобните на режима. Те са средство за икономическо използване на политически противници.
Тоталитарният терор по своята същност е организирано системно въздействие за привеждане на индивида в инстинктивно съществуване при условия на постоянна опасност. Тоталитарното управление неминуемо превръща класите в маси; премахва многопартийната система като я заменя не с еднопартийна диктатура, а с масово движение; премества центъра на властта от армията в полицията и установява външна политика, открито насочена към световно господство.
Според много автори тоталитаризма е резултат от заместването на по-стари и по-покорни социални структури с безструктурни „масови“ общества. Л. Шапило смята, че тоталитаризма е нова форма на диктатура, която нараства в условията на масовата демокрация след Първата световна война.
Една от най-силните черти на тоталитарния режим е неговото тотално въздействие. Това се осъществява посредством идеологията, партията, свързаната с нея пропаганда и цялостната организация на обществения живот. В резултат човешкото съществуване при тоталитаризма е строго контролирано и регламентирано от управляващия принцип на партийната идеология. Тоталитарната идеология е система от възгледи, които обясняват основните принципи, цели, задачи и перспективи на тоталитаризма и имат за цел превръщането им в елемент на масовото съзнание.
Тоталитарната идеология свързва истината на системата с безусловната употреба на волята и силата на човека. Тоталитарната идеология има две равнища: масово – то е притежание на народа, на групите хора и се характеризира с общодостъпност, популярност. То е примитивно едностранно равнище, то е равнище на лозунгите, на еднозначно определените решения, т.е. това е равнището на доктрината. Другото равнище е на елита. Тук стои водачът, идейните коментатори, партийната върхушка. Това е равнището на създаване на доктрината. То съдържа в себе си рационалност, разумност, логична аргументация, стреми се да достигне до политическа мъдрост. Тук се извършва систематизация на исторически знания, обработката и анализа им. Прави се критика и на аналогови доктрини. Така се създават вътрешните идеи на реализиране на властта, които след време се превръщат в популярна народна доктрина.
Отношението между двете равнища на идеологията е отношение на йерархия и субординация, при което масовото равнище се подчинява на елита. Тоталитарният елит посредством създаване на идеология реализира властта си върху класата, а масата посредством приемането на доктрината реализиране властта си върху останалите разнородни елементи на социалността.
Присъствието на германския национализъм в българския духовен живот не успява да остави трайни следи. Но другият национализъм остави трайни следи и насади национален нихилизъм сред поколения българи – това е руският болшевизъм. Според Чаадев и Достоевски, Русия превъзхожда Европа със своя морал и духовност, съборност и православие, със селската си общност.
Философските теории за национализма са разработени от К. Попър в книгата му „Отворено общество“ писана по времето на Втората СВ. В нея той прави радикална критика на Платон, Хегел и Маркс и на тази основа отхвърля „утопичното социално инженерство“ в модерните тоталитарни режими в Германия и Русия. В политически план идеята за тоталитаризма дължи своето възникване и обособяване на Х. Аренд. Тя е една от първите, които поставят нацизъм и болшевизъм на една плоскост. Р. Арон отбелязва, че е недопустимо сравнението на тези два терора. Според Р. Пакстън в Италия примат има традиционната държава, а в Германия доминира партията.
В социално-политически план теориите за тоталитаризма обхващат почти всички тенденции между крайно десните (неоконсервативните) и крайно левите полюси на политическата мисъл на Запад през 50-те и 60-те години. Първоначално те се разработват в рамките на типично либералната политическа тенденция. По-късно в това движение започват да доминират неоконсервативните тенденции, особено в критиката на левия тоталитаризъм. Има съществени различия между левите и десните интерпретации на тоталитаризма и по отношение на неговите исторически етапи на развитие.
Консерваторите фиксират границите на „левия тоталитаризъм“ от 1917 до 1989 г., а десния (немския фашизъм) – от 1933 до 45 г.
19 век се определя от противопоставянето на две основни типа партийно-политически системи – парламентарно-плуралистични (демократична) и еднопартийно-монистическа (тоталитарна). Тоталитаризма (Т) включва два варианта: десен Т (немски фашизъм) и ляв Т (сталинизъм).
Макар, че основата от която тръгват двете движения е една и съща, между тях съществуват и различия. Те започват още с подреждането в скалата на ценностите, двете базисни понятия за 20-ти век понятия – националното и интернационалното. При фашизма на първо място е поставено националното, а при болшевизма е обратното. Различна и подредбата на други две понятия – елитаризъм и популизъм. При фашизма домитнира елитарният дух, при болшевизма е обратното - от елитарна партия се търси създаването на „общо народна“ партия. Различия има и в понятията „модерно“ и „консервативно“. Фашизмът търси едно „модерно“ общество, а болшевизмът залага на „консервативно“ общество, но с „модерни“ методи на разрушаване на старото. Като завършен продукт болшевишката доктрина и доста по-хомогенна, докато фашистката е по-ограничена, по-тактична.
За Т днес се говори като екстремна възможност за организация на дезорганизация. В годините на ВСВ тези два феномена се изправят един срещу друг в пряк двубой, за да разрешат въпроса, чий е точно „новият световен ред“. Последиците от това са все още актуална тема.