Лекции по Икономика

1. Понятие за политиката. Произход, съдържание, еволюция. Социална роля на политиката.

Терминът „политика” е основна научна категория, която представлява система от теоретични възгледи и практически действия, продукт както на цялото общество, така също и на комплекс от специални институции, чиято цел е да се осигури оптимална хармоничност в отношенията между множеството различни социални групи за удовлетворяването на интересите им в процеса на тяхната обществена практика.
Възникването на политиката е свързано с развитието на цивилизацията. С усъвършенстването на производствените оръдия и възможностите на човека постепенно се появява териториалната община, където главното е наличието на частната собственост. Възниква нужда от опазване на територията от външни посегателства. Животът постепенно налага човешкият колектив да гласува някому право да контролира и да регулира обществената сигурност.
Тази нова картина на между човешките отношения в рамките на териториалната община налага необходимост и от нов тип регулиране на проблемите и отношенията с нови средства и по нова процедура. Точно на тази основа се появява обективната обществена необходимост от появата на нов вид самостоятелна интелектуална човешка дейност, която по-късно е наречена „политика”.
Окончателната поява на политическата мисъл като отделен продукт на човешката дейност става в робовладелческият град-държава, където концентрацията на огромни маси , поражда проблеми, които отделният гражданин не би могъл да реши самостоятелно. Тук за първи път част от свободните хора получават трайна възможност да се занимават единствено с интелектуална дейност. Именно този нов обществен слой се оказва годен, благодарение на натрупаните от него знания, да разработи и пърлите теоретични схващания за същността, целите и възможностите на политиката. Започва доктриналното мислене в областта на политиката, при което всяка нова историческа епоха добавя нещо ново към проблема.
Първата и най-стара доктрина за политиката в европейската политическа традиция са формирали представителите на Атинската политическа школа. Древногръцката доктрина възприема политиката като „това , което се отнася до управлението на града”.
В основата на политическия процес при полисната държавно-обществена пирамида стоят отделните хора – гражданите, всеки от които има своите естествени права и интереси. Тяхното разрешаване тези граждани лично са поверили на избраните свои управници , които управляват с механизмите на политиката.
Втората класическа доктрина посветена на политиката се оформя през епохата на Римската империя. Римската империя вече е една огромна държава. Тя е първата колосална световна държава. Ето защо доктрината на римляните за политиката не тръгва от обобщаването на „естествените права”, а от закона. В основата на политическото изкуство римляните поставят закона, разработен от гледна точка на интересите на държавата. Под политика римляните започват да разбират изкуството да се прилага законът. Главната задача на политиката вече е спазването спазването на закона, интегриращ в себе си общото в правата, фиксирани по волята на императора чрез издадената от него специална „конституция”. Изпълнението на волята на държавата от администрацията, гарантира реда и правилата за решаването на обществените проблеми на народите в империята.
Епохата на феодалното средновековие формира третата по ред качествено нова доктрина за същността на политиката. Най-важното през тази епоха е извършената повсеместна християнизация на обществото, а тя налага християнската революция на духа. Късното християнство играе регресивна, консервативна роля, спира развитието на обществено политическата мисъл. Тук характерното е налагането на една извънземна сила – Бог, не човешката личност, не гражданинът, не дори държавата, а само Бог – е формулирал и правилата за устройството на обществото и управлението на държавата.
Човекът не е създател на политиката. Тя не само не му е подвластна, но тя не е най-важният елемент за осигуряването на неговото лично щастие и обществено добруване. Всъщност не е работа на обикновения човек да се занимава с политика. А общественият договор се базира на единния религиозен съюз.
Политиката е тайнство, достъпно само на 2 души на земята – на папата и краля – те са избрани личности от Бога. Всеки опит на някой друг да се занимава с политика се обевява за ерес и се преследва най-жестоко от християнската църква (инквизицията). Провъзгласения от църквата ред е обявен за съвършен и вечен.
След Великите Географски открития, през епохата на Ренесанса се заражда нова мощна обществена сила – буржоазията. Третото съсловие, но то не е допуснато до властта и управлението на държавата. Това предизвиква остри конфликти в историята и довежда до серия победоносни буржоазни революции. Буржоазните сили оспорват феодлата догма за политическото устройство и управлението. На критика е подложена схоластичната доктрина за политиката. Основен идеолог на тази доктрина е Николо Макиавели с капиталовото си съчинение „Князът”. Макиавели отново реставрира рационалисткото разбиране на древните европейски автори за политиката като съзнателна, разумна система от действия на човека. За Макиавели политиката е знанието, което трябва да носи успех на гражданите и политиците. Да гарантира успеха им. Според Макиавели владетелят или политикът трябва да е хитър като лисица, да е вълк, да плаши вълците и да е силен като лъв.
Политиката ще носи успех на човека, само ако той борави с нея, както творецът борави с изкуството. В тези си измерения доктрината на Макиавели за политиката вече се превръща във враг номер едно за папството и инквизицията, за това е отлъчен от църквата.
19 век дава простор на световната индустриална революция. Възникват многомилионните отряди на работническата класа. На базата на конфликта между труда и капитала се поява и първата класова интерпретация на политиката, чийто създател е Карл Маркс. За Маркс политиката е „концентриран израз на икономиката”. Маркс за първи път акцентира върху това, че формирането на конкретните политически разбирания и политиката се базират предимно на икономическите интереси на хората. Политика на цялото общество не трябва да има. Маркс пише за Буржоазната политика, която създава единствено условия за икономическо робство. Истинската политика за него е преди всичко инструмент да се разрешат определени социални проблеми на дадена класа.
Таксовата доктрина за политиката е оспорена от анархистите, според които политиката е средство за осъществяване на организирано престъпление от страна на държавата и обществото по отношение на свободата на индивида.
През 20 век се налага и традицията за плуралистичното доктринално мислене по проблемите на политиката. Маркс Вебер дефинира политиката като „стремеж на човека към участие” в обществените работи, „за оказване на влияние върху контрола и разпределението на ценностите чрез властта”. Дейвид Труман определя политиката като основен инструмент за разрешаване на конфликтите между отделните групи в обществото. Робърт Дал я оценява като средство, целящо да постигне компромиси между основните човешки маси в обществото. Бихевиористите говорят дори за политиката като нещо невидимо. Проф. М.Семов я определя като средство за превръщане на частните интереси във всеобщи (обществени). Проф. Г. Карасимеонов пише, че политиката е сфера на социални отношения, чийто характеристики са общовалидни и задължителни норми.
Политиката има глобален характер и обхваща всички сфери на социалния живот. Политиката е уникална спойка на обществото и изпълнява специфична социална роля в него. За това с право почти всички отминали човешки цивилизации са смятали политиката за лост на обществения напредък и държавното управление. За това основното правило на демократичното общество е да се изгради и поддържа един продуктивен политически процес, който да произвежда политически продукт, удовлетворяващ всяко човешко същество. Защото само ако политиката не се откъсва от класическото разбиране, че трябва да осигури общественото благо на всеки, тя ще изпълни функциите, за които е предназначена.