Понятието политическа култура (ПК) е плод на епохата на просвещението. За първи път се употребява от Хердер. Първите теории за ПК се създават в средата на 20 век.
ПК има особена структура. В нея се отделят следните елементи: 1) познавателен елемент – включва политически знания, образованост и способност за политическо мнение; 2) нравствено-оценъчен – състои се от политически чувства, традиции, ценности, идеали и конкретни цели; 3) поведенчески – съдържа политически насоки, типове, форми, стилове, образци на обществено-политическата дейност, на политическо поведение. Тези три съставки на ПК принадлежат от своя страна на сферата на политическото съзнание.
ПК е свързана с политическата система. Субективната ориентация спрямо политическата система с именно ПК.
Според Г. Алмънд ПК е съвкупност от индивидуалните позиции и ориентации на участниците в дадена политическа система. ПК в своята структура се характеризира с различни видове ориентации, а именно: 1) познавателни ориентации – те представляват истинни или лъжливи знания за политическите обекти и идеи (познанието за политическата система, нейните роли, функции, решения и др.); 2) емоционални ориентации – това са т.нар. ефективни ориентации. Това са чувствата на свързаност, ангажираност, противодействие по отношение на политическите обекти; 3) оценъчни ориентации – това са мненията и съжденията за политическите обекти.
В същността на политическата култура стои структурата на ориентациите, идеята която е развита от Розенбаум. Според него ПК се състои от три типа ориентации. Първата е относно институциите за държавно управление. Това са ориентациите спрямо политическия режим (неговата легитимност, чувствата и оценката спрямо неговите политически убеждения) и ориентации относно входа и изхода на политическата система (способност на индивида да оценява и реагира на различните изисквания на държавната политика и на политическите решения, предприемани от властите). Втората ориентация е относно другите в пол. система. Това са полит. идентификации, полит. вяра и т.нар. правила на игра. В полит. идентификации се включват полит. образования като нация, държава, град, район. Най-значима част в полит. идентификация са обединенията и групите по отношения, на които индивида чувства лоялност, задължение и дълг. Третата ориентация сдържа полит. компетентност и полит. действеност.
Според Алмънд и Розенбаум базовите компоненти на ПК са ориентациите спрямо полит. с-ма.
Факторите влияещи върху ПК са няколко: 1) полит. ценности и норми – те са съществена част от начина на живот на хората и полит. свят и са резултат от ПК; 2) полит. идеологии; 3) религиите; 4) полит. традиции; 5) полит. елит – от една страна той е продукт, резултат на съществуващата обществото ПК като състояние и традиции; и от друга – той заедно с болшинството маси е създател на ПК като при това той е активния и действен фактор на нейното създаване.
Проявленията на ПК се разделят на: 1) вътрешноприсъщи – това е полит. социализация и полит. комуникация; 2) външноприсъщи – това са полит. символи, полит. мит, стереотипи и полит. език.
Съществуват два фундаментални подхода за глобален анализ на ПК – подходът на Маркс и подходът на Вебер. Според Марксовия подход се изследват обективни социално-икономически основи на общественото устройство. Според Маркс във всяко обществено устройство действат два независими определящи фактора: начинът на производство и неравномерното разпределение на собствеността. Маркс използва понятието класа – социална класа като абсолютна и аналитична категория. Според Вебер действащите ценности в дадено общество или социална група са независим фактор, който обуславя социалното и полит. поведение на индивида. Поради това и културата е структурно-определящ фактор. Според Вебер при една по-малка част от индивидуалната дейност, ценностните идеи определят интереса.
Съществуват няколко групи методологически подходи в изучаването на политическата култура. Първата група са свързани с изследването на предразсъдъците; втората са свързани с изследването на националния характер; третата са идеологическите изследвания на политическата култура; четвъртата е подходите па агрегираните индикатори - основават се на данни за икономическото развитие на отделни страни.
Обща системна теория - тя е опит да се преодолеят т.нар. етнологически теории. ПК е специфичен продукт на самата обществена с-ма. От своя страна ПК до голяма степен определя значимите характеристики на социалната с-ма, между които и полит. характеристики. Съществуват редица опити за преодоляване на затруднения при изследването на полит. с-ма. Първият теоретичен политически опит е на Ийстън. Според него политическото има две главни характеристики: 1) полит. с-ма се разбира като с-ма за решения, като включва санкции за отклонение от предписанията; 2) санкциите важат за цялото общество.
Теоретичният опит на Спиро полага икономическата с-ма като основа и чрез нейната главна тема се опитва да типологизира полит. с-ми като обособява в тях конституционални, икономически, властови и културни проблеми.
Теоретичен подход на Алмънд и Колма – те изхождат от класическата функционална класификация за входа и изхода на полит. с-ма.
Според теоретичния опит на Луман полит. с-ма се характеризира с комплексност и тази тенденция следва да се запази. Това е възможно чрез фиксиране на емоционално направляваната идентификация на персоналните връзки и лоялността на управляващия апарат. Друга основна идея на Луман е, че в ПК преобладава консенсуса пред плурализма.
Съществуват още две значителни теоретични модела. Това са теорията за активното общество и т.нар. кибернетичен вариант на системна теория. Първата теория за активното общество отрежда активна роля на отделните части на с-мата. Във втория кибернетичен вариант на системната теория се изхожда от постановката за ултра стабилност на с-мата. Тук политиката е доминираща област.
Теоретичен опит на Дойч – той се опитва операционално да дефинира ПК. Въвежда категориите „кохезия“ и „ковариантност“. Разделя системите на солидарни и конфликтни.
Значение за ПК има политическата стабилност. Тя представлява баланс между власт и отговорност. Съществуват различни степени на политическа стабилност: патриархална ПК, поданическа и активистка ПК, а гражданската ПК осигурява полит. стабилност на демокрацията.
В заключение може да се каже, че ПК е култура на полит. мислене и полит. дейност, а също и на степента на цивилизованост на характера и начина на функциониране на полит. институти, на организацията на цели в полит. живот на обществото.
