Обективното ФП е съвкупност от правни норми. ФПН са общи правила за поведение, които действат неограничено във времето по отношение на неопределен брой случаи и адресати. В същото време индивидуалните финансови актове (ИФА) имат еднократно действие, отнасят се за конкретни случаи и имат конкретен адресат. Когато говорим, че ФПН действат неограничено във времето, има следните особености:
1. естеството на ФПН може да наложи срочно действие (например някои бюджетни норми от ежегодния бюджетен закон);
2. има норми и с еднократно действие (финансова амнистия).
Когато говорим за неограничено действие спрямо лицата, обикновено в различните закони се описват определена категория лица (например ФЛ или ЮЛ).
ФП, респективно данъчното и валутното законодателство, характеризира адресатите на нормите със специфични по съдържание понятия за местно и чуждестранно лице.
Както всяка правна норма, ФПН има хипотеза, диспозиция и санкция. В хипотезата е посочен ЮФ. Тук основен проблем е как се тълкуват понятията, чрез които са определени тези факти. Дали според значението на отрасъла, от който са заети, или ФП внася друго съдържание на тези понятия. И двете хипотези са възможни, но в теорията се говори за автономия на ФП, респективно данъчното право, защото твърде често с цел да не се заобикаля законът или по фискални съображения финансовите закони влагат друго съдържание (по-скоро разширяват съдържанието на понятието).
В диспозицията на ФПН са посочени адресатите, техните права и задължения. Във ФП вместо за субективно ФП се говори за финансово задължение, финансово вземане, държавно вземане. Поне единият субект е държавата чрез нейн орган, а от другата страна е ФЛ, ЮЛ или друг държавен орган. При държавните органи се говори за правомощия. Особеното при субектите е, че само те могат да реализират правомощията си, респективно правата и задълженията си. В ГП и ТП субектите могат да се подменят по своя воля, а във ФП това не е възможно. При условията на доброволност трето лице може да изпълни чуждо финансово задължение и държавата е длъжна да приеме, тъй като задълженията са парични, а не свързани с личността (всеки може да плати данъците на другия например). Договор между длъжника и трето лице не може да обвърже държавата и тя да търси изпълнението от трето лице. Ако третото лице не изпълни, принудителното изпълнение ще е срещу длъжника, посочен в правната норма (например наемодател и наемател в договора си уговарят, че наемателят ще плаща данъка върху недвижимия имот; в случая тази клауза не обвързва държавата). Субектите могат да бъдат подменени по силата на закона (при правоприемство например). Финансовите задължения са парични задължения и преминават върху правоприемниците.
Ролята на държавната принуда – финансовите правоотношения да се развиват законосъобразно. Държавната принуда се развива най-вече в две форми – принудителни административни мерки или санкции във формата на глоба или имуществена санкция. Няма понятие финансова отговорност. Ако са извършени финансови нарушения, може да възникне един от четирите вида юридическа отговорност: наказателна, административна, гражданска или дисциплинарна.
Разграничаваме различни видове ФПН: материалноправни и процесуалноправни. Едните уреждат правата и задълженията, другите реда за реализация. Всички ФПН са императивни. С оглед на предписаното поведение разграничаваме задължащаващи, забраняващи, упълномощаващи. Във ФП говорим за специален вид норми – т.нар. технико-юридически норми. Те по принцип са материалноправни, но в съдържанието си имат цифров израз (например ставки за данъци, мита). Самостоятелен вид норми са контролните норми. Чрез тях се контролира доколко другите норми са правилно приложени. Те се съдържат в Закона за Сметната палата, ДОПК, Закона за Държавната финансова инспекция и т.н.
При тълкуването на ФПН се използват познатите методи на тълкуване: буквално, граматическо, логическо, систематично, историческо, а с оглед резултата – разширително, стеснително и буквално. Във ФП е преобладаващо буквалното тълкуване. При тълкуването освен въпросът за тълкуване на понятията, заети от други правни отрасли, се поставят и два специфични въпроса:
1) Дали ФПН следва да се тълкуват в полза на фиска, или срещу фиска? Смята се, че и едното, и другото е недопустимо. Теорията приема, че тълкуването следва да бъде стриктно.
2) Дали е допустима аналогията на правото? Нашата теория приема с оглед императивния характер на ФПН, че е недопустимо прилагането на закона по аналогия. Това, което не е уредено във финансовия закон, не може по тълкувателен път да се допълни.
Финансов план
Във ФП освен правни норми и индивидуални финансови актове са нужни и финансови планове. Най-ярко изразено е финансовото планиране в бюджета. Основната част от съдържанието на ежегодните бюджетни закони представлява финансов план – план на приходите и план на разходите. От тук възниква теоретичният въпрос, каква е правната характеристика на финансовите планове. Приема се, че като актове на държавни органи, те имат обвързващ характер за адресатите си, но съдържанието им няма нормативен характер. Аргументите за това са няколко. Не действат неограничено във времето, а в рамките на една календарна година. При неизпълнение на показателите не се стига до юридическа отговорност. От тази изходна позиция се стига до извода, че законът е форма за приемане на финансовия план, но по съдържание приходната и разходната част нямат нормативен характер. Теоретично се определя като общ ненормативен акт.
