Регионализация на геодемографското развитие
През януари 1999 г. президентът на Република България с указ утвърди границите и административните центрове на настоящите 28 области. Те съответстват на ниво 3 от номенклатурата на територи-алните единици за статистически цели (NUTS) на Евростат. С Пос-тановление на Министерски съвет бяха опре¬делени центровете на 6 района за планиране, отговарящи на ниво 2 от NUTS. Територията на районите за планиране агрегира терито¬рията на съставящите ги области.
С най-обширна територия (24,8% от територията на България) е Южният централен район. В административ¬но отношение той се състои от най-много общини (74 от общо 264 към 31.12.2003 г.), населени места (1511) и градове (63). Единствено по показателя "гъстота на населението" (70,7 души на кв. км) Южни¬ят централен район отстъпва на Югозападния, където на 1 кв. км. се падат средно 103,9 души. Първенството на Югозападния район се дължи на столицата София, на чиято територия (най-малката от всич¬ки области - 1,2% от територията на страната) живеят 896,2 души на кв.км. Областта е и с най-голям брой на населението - 1 208 930 жи¬тели към 31.12.2003 г.
Най-малкият район е Северозападният. Това се отнася както за територията му (9,6% от тази на страната), така и за населението - 512 593 души. На тери¬торията на Северозападния район са разположени най-малък брой населени места (395) и най-малко градове (23).
Мрежата от населени места на националната територия е срав-нително равномерно развита. Неравномерно е развита обаче мре¬жата от големи градове - опорни центрове на общото социално-икономическо развитие. Около 70% от населението е съсредоточено в 30 от общо 264 общини с население между 25 000 и 99 999 жители и 9 общини с население над 100 000 жители (между които е и София с над 1 100 000). Останалите 225 общини имат население под 25 000, което представлява 30% от общото за страната. От общо 5532 сели¬ща над 4000 имат по-малко от 500 жители.
Централните райони (Северен централен и Южен централен) по-казват равномерно разпределение на градовете с 2 центъра с населе¬ние около 100 000 жители и 7 с население между 25 000 и 99 999 жите¬ли. Не толкова равномерно е разпределението в Югоизточния ра¬йон, където има само 1 център с над 100 000 жители. В Североизточ¬ния район градската структура се състои от четири града с населе¬ние 25 000 - 99 999 и само два центъра с население над 100 000 жите¬ли. В Северозападния район няма градове с над 100 000 жители, а само четири центъра с население между 25 000 и 99 999 жители.
Това териториално разпределение на селищната мрежа поражда проблеми от типа "център-периферия" и обуславя наличието на го¬леми вътрешнорегионални различия (между областите и общините в районите за планиране) и незначителни междурегионални разли¬чия (между районите за планиране).
Въпреки общата картина на относителна изостаналост на бъл-гарските региони в сравнение с 25-те членки на ЕС, която е фунда-менталният проблем на икономическото и социално сближаване, в България определено съществуват въпроси и проблеми, които имат ясно изразено регионално измерение. Принципно, най-важни сред тях са миграцията на населението от малките градове и неградските центрове, както и появяващите се несъответствия предимно между основните градове и по-слабо урбанизираните райони.
В този смисъл усилията на регионалната политика следва да бъ¬дат насочени към постигане на устойчиво и балансирано развитие на районите за планиране, като се инициират положителни промени и фокусирани интервенции, които да внесат положителен импулс в развитието чрез осигуряване на качествена селищна среда и услуги, квалифицирани човешки ресурси и относително добри инфраструктурни мрежи, които да създадат потенциалната основа за подобря¬ване свързаността между основните центрове и техните прилежащи територии за по-ефективно и интегрирано регионално развитие.
Районите за планиране и регионите на ЕС
По размер (измерен чрез броя на населението) районите за пла-ниране се доближават до средните параметри за районите NUTS II в ЕС. Характеризират се с относителна балансираност (съотношение¬то между най-големия и най-малкия по население район е 4,1), като близки, макар и по-високи, стойности имат само Швеция (4,4) и Ав¬стрия (5,8). Наблюдаваният ръст на БВП в българските райони като цяло през последните 7 години (3-7%) е по-висок от средния ръст на ЕС. Въпреки системния растеж на БВП в страната различията в развитието меж¬ду България и държавите членки на ЕС остават значителни. Българските райони са икономически най-слабите региони спрямо ЕС.
Между самите райони в България обаче не съществуват фунда-ментални различия по отношение на БВП на човек от населението: повечето от районите са на ниво 22-24% от средното за Европа. Ни¬коя друга страна не демонстрира такова сближаване на ниво NUTS II, което би било много приемливо при по-високо национално ниво на развитие.
Укрепването на регионалната конкурентоспособност посредством добре насочени инвестиции в целия Съюз и осигуряването на икономически възмож¬ности, които да помагат на хората да използват своите способности, ще засили потенциала за икономически растеж на европейската ико¬номика като цяло и ще бъде от обща полза за всички. Реформата на политиката на сближаване трябва също така да предостави възмож¬ност за увеличаване на ефективността, прозрачността и политичес¬ката отговорност. Това изисква преди всичко дефинирането на стра¬тегически подход за тази политика, като се обявят нейните приори¬тети, определи се нейното място в системата на икономическо и со¬циално управление и се осигури редовно и прозрачно оценяване на постигнатия напредък. В резултат на този подход се появява необхо-димостта от укрепване на институционалния капацитет на всички административни нива в Съюза, за да се извлече полза от едно от основните предимства на политиката на сближаване.
Според предложения от Комисията на 10 февруари 2004 г. проек-тобюджет, малко повече от 336 милиарда евро ще бъдат предназна¬чени за политиката на сближаване за новия период 2007-2013 г, като приоритетите са следните:
• Конвергенция: подкрепа за нарастване на заетостта и създава¬не на работни места в държавите членки и в най-слабо развити¬те региони.
• Регионална конкурентоспособност и заетост: предвиждане и на-сърчаване на промяната.
• Европейско териториално сътрудничество: осигуряване на хар-монично и балансирано развитие в целия Съюз.
От гледна точка на развитието на човешките ресурси за преодо-ляване на регионалните различия за Република България е необхо¬димо да се подобри програмирането на общинско, областно и наци¬онално ниво.
От централните органи на управление зависи да се пред¬приемат нужните стъпки за осигуряване на благоприятна и мотиви¬раща среда за изготвяне на качествени планови документи и изграж¬дане на партньорства в този процес. Процесът и методологията за планиране и усвояване на структурните фондове в момента е в "про¬цес на работа". Навременното разясняване на процесите на плани¬ране, включително въпроса с ресурсното обезпечаване на плановите документи, публикуването на ясни методически указания и осъщес¬твяването на масирана информационна кампания и кампания за из¬граждане на капацитет се необходими предпоставки за ефективното използване на средствата от ЕС. Практическото прилагане на новия Закон за регионално развитие трябва да бъде обект на текущ мониторинг и да бъде оценено след приключването на пълния цикъл на планиране на регионалното развитие, така както предвиждат разпо¬редбите на Закона, с цел да бъдат посочени слабостите и проблемни¬те области и предприети навременни корективни действия.
ОСНОВНИ ТЕНДЕНЦИИ В ДЕМОГРАФСКОТО РАЗВИТИЕ НА ЕВРОПубличната администрация
Вече две поколения европейци са отраснали в условията на из-вършващия се световен „демографски взрив".
Старият континент не повтаря демографската картина на света. Тъкмо обратното. Без смъртоносни епидемии, глад или някакво при-родно бедствие европейците непрекъснато намаляват, а някои от прогнозите, свързани за следващия половин век, изглеждат апока-липтични. Все по-често европейските учени говорят, че са нужни спе-циални проучвания не за демографския взрив, а за демографския крах, в който се намират редица европейски страни.
Както в политикоикономическо, така и в демографско отноше¬ние Европа е разделена на две обособени части. От една страна, са застаряващите, но богати и привлекателни държави, членки на Ев-ропейския съюз или други западноевропейски политически структу¬ри. От друга страна, са по-слаборазвитите, по-бедните и все по-без¬людните страни от Източна Европа, които освен неимоверните труд¬ности на прехода си към демокрация и пазарна икономика преживя¬ват тежка демографска криза, заплашваща дори да доведе до изчез¬ването на цели нации.
Демографската криза, в която влизат западноевропейските дър¬жави през 1995-1996 г., за източната половина от континента, фак¬тически започва много по-рано. Това е един от въпросите, който пре¬дизвиква най-сериозно безпокойство сред политиците и експертите от Европейския съюз.
По това време в Западна Европа все повече се разисква пробле¬мът, защо раждаемостта е само 11,8 промила, а нивото на смъртност е достигнало 10 промила, докато в световен мащаб тези показатели са съответно 24,0 и 9,0. Особена тревога предизвиква ниската обща раждаемост - 1,43 деца, която е далеч под необходимите за простото възпроизводство на една семейна двойка - 2,1 живородени деца.
Причината за тези негативни показатели се търси в оформящата се тенденция към безбрачие или късно сключване на брак, който при всички общества е предпоставка за раждането на повече деца. Броят на разводите също расте, което е още едно свидетелство за нетрайността на семейната институция.
Твърде висок е и процентът на извънбрачните раждания. В ня¬кои страни близо половината от родените деца са в семейства, живе¬ещи в условията на свободно, не ангажиращо брачно съжителство или само с един родител.
Всепризнат факт е, че от началото на 90-те години основен фак¬тор за растежа на населението в страните от Европейския съюз е при¬токът на имигранти. Така например през 1996 г. естественият при¬раст на населението в страните от Евросъюза е само 280 хил. души, а прирастът от мигранти за същата година е около 800 хиляди души. Най-силно повлияната страна от имигранти е Люксембург, където чужденците са 32,6% от цялото население на страната.
Тенденциите в демографското развитие, заложени след 1996 г. продължават да се задълбочават и сега.
В сравнение с времето от средата на XX век европейците са се увеличили със 182 милиона или с 33% От това следва, че средного-дишният прираст на населението на континента е около 0,57%. Очертаващите се тенденции обаче са към понижаване на общата численост на населението в Европа, защото коефициентът на раждаемост е едва 1,6 деца на една жена във фертилна възраст. Въз ос¬нова на историческите изследвания и при отчитане на новите тенден¬циите в демографското развитие на населението учените са изготви¬ли своите прогнози за бъдещето на Европа до 2050г. Съгласно избра¬ната методика на изследване са разработени три сценария за демог¬рафско развитие на континента, които условно се наричат нисък, сре¬ден и висок, в зависимост от общия брой на хората. В първия случай специалистите предвиждат продължаване на съществуващата тенден¬ция за падане на нивото на раждаемост и в резултат на това към сре¬дата на новия век коефициентът на сумарната раждаемост се очаква да достигне 1,35. При този вариант прогнозата е, че към 2050 г. насе¬лението на континента ще бъде около 550 милиона души. Усредненият вариант предвижда достигане на коефициент на раждаемост 1,77. Това би означавало, че към средата на века населението в Европа ще бъде около 628 милиона души. Най-оптимистичните изследвания предполагат ръст на раждаемостта около 2,17 живородени деца от една майка и относително запазване броя на населението на стария континент - около 746 милиона. В същото време се очаква чувстви¬телно увеличаване на средната продължителност на човешкия живот от 69 на 77 години за мъжете и от 77 на 83 години за жените. Що се отнася до миграцията, както и досега, имигрантите (пришълците) ще бъдат повече от емигрантите (напускащите пределите на континен¬та).
Ако тези прогнози се сбъднат, след време ще се отчете една сери-озна промяна в количеството на европейското население. Посоче¬ните изследвания говорят за трайна тенденция, от една страна, към застаряване на европейците, а, от друга, към намаляване на общата им численост, започнало през 1996 г. Естественият прираст на насе¬лението в Европа, който в течение на много години е главният фак¬тор за увеличаване броя на хората от средата на 90-те години на XX век вече е отрицателна величина. Нараства относителният дял на въз¬растните лица. Броят на хората от възрастовата група над 60 години през 1950 г. е 12%, през 2000 г. - 20,2%, през 2020 г. ще бъде 26,2%, а през 2050 г. - 35%. Друга определяща тенденция в демографското развитие на Европа, особено ярко проявена през 90-те години на XX век, е бързото намаляване броя на хората в източната част на конти¬нента и относителното нарастване на населението в Западна Евро¬па. За времето след 1993 г. Източна Европа губи около 8 милиона от населението си. За същия период нарастването на хората в Западна Европа не е голямо - само около 0,2 % годишно.
За отбелязване е, че през 1969 г. първа официална статистика на Източна Германия дава данни за по-висок ръст на смъртността над раж-даемостта. През 1972 г. това се случва в Западна Германия, а в периода на 80-те години и в Австрия, Дания и Унгария. От началото на 90-те години това е отличителна черта в демографското развитие на всички посттоталитарни държави в Източна Европа.
Данните на Evrostat от 2003 г. очертават една по-песи¬мистична картина относно демографското бъдеще на Европа. Пре¬ди всичко се вижда ясното разграничаване на двете скорости в раз¬витието на демографските процеси на държавите от Западна и Из¬точна Европа. Особено обезпокоителни са данните за бившите со¬циалистически страни. Според тези изследвания голямата част от дър¬жавите в преход отбелязват сериозни загуби на население.
Проучванията на Evrostat показват, че към средата на XXI век Естония ще загуби 52% от населението си, Латвия - 44%, Украйна -36%, България - 35%, Русия - 30%, Литва - 28%, Белорусия - 25%, Унгария - 24%), Румъния - 20%, Хърватска - 19%, Чехия - 17%, Мол¬дова - 16%, Полша - 15% Сърбия и Черна гора - 11%, Босна и Херце¬говина - 10% и Словакия - 8%. На базата на тези свои изследвания учените от института са склонни да доразвият теорията за демог¬рафския преход и нейните четири стадия, като говорят за нов, пети стадий, при който естественият път на намаляване на абсолютния брой на хората е практически необратим. За разлика от своите коле¬ги от ООН учените от Evrostat са на мнение, че няма никакви инди¬кации за това, че намаляването на броя на населението някога ще приключи. Фактически те напълно отричат очакването, че с края на демографския преход настъпва време на стабилизиране и устойчи¬вост в демографското развитие на отделните държави. Тази мрачна прогноза се отнася и за високоразвитите западни общества, но про¬центите на намаляване на населението са значително по-ниски.
Изследванията показват, че дори и при най-високия вариант на възпроизводство за страните от Европейския съюз, той няма да бъде повече от 1,95 живородени деца от една майка, което е недостатъчно за естественото прогресивно възпроизводство. Според изследователите от Evrostat единственият начин за стабилизиране на демографския баланс на европейското население е приемането на имигранти. Предвижда се техният брой да достигне огромната циф¬ра 700 милиона души и през XXII век на Стария континент да преоб¬ладава чернокожото население. Вероятно подобен широк прием на имигранти ще се наложи от потребностите на самия живот. Анали¬зите на многобройните изследвания доказват все по-намаляващата демографска тежест на Европа в глобален контекст. Статистиката на ООН показва, че ако населението на континента през 1950 г. е 22% от това в света, то през 2000 г. европейците са 12%, а в перспек¬тива - до средата на XXI век, се очаква то да бъде едва около 7% от жителите на планетата. Предвижданията на експертите сочат друго. Те предричат, че към средата на XXI век европейците да бъдат едва около 4% от световното население. Каквото и да бъде демографско¬то бъдеще на стария континент, в двата случая изводите са катего¬рични. Идва краят на важността на Европа - факт, който би могъл да се окаже особено полезен за бъдещата политика на Европейския съюз, на неговата роля и място в глобалните процеси на сигурност и стабилност. Ако своевременно не се направят нужните изводи, опас¬ността от сбъдването на прогнозата на вестник New York Times за 2200 г. могат да се окажат реални. В уводен материал за бъдещето на човечеството на прага на XXI век се предвижда „...Европа да се пре¬върне в красива малка пощенска картичка с прекрасни старинни за¬мъци и църкви, доминирана от стари хора със стари представи. Или може да се превърне в едно по-плуралистично кътче, с изобилие от африканци и мюсюлмани - перспектива, граничеща с ужас за мно¬зинството от европейските гласоподаватели."
Според анализирани данни, през 2050 г., населението на Европа ще бъде два пъти по-малко от това на Америка и три пъти по-малко от това на Африка. Сравнението с Азия сочи далеч по-голям дисбаланс.
Европейският континент, независимо от малките си размери и нищожен относителен дял в световното население, играе много важ¬на роля в развитието на планетарните процеси. В своите граници Европа е около 10 милиона квадратни километра. По два основни показателя - територия и население, тя е съизмерима единствено със САЩ, при условие че Русия участва със своя „европейски дял". Без Русия Европа ще бъде едно незначително пространство на фона на териториалните и демографските гиганти. Ролята на Европа и нейното бъдеще в глобалните процеси ще зависят от решението на въпроса къде ще бъде мястото на Русия в рамките на „Голяма Европа": от Атлантика до Тихи океан или като самостоятелно геополитическо, демограф¬ско и държавно пространство.
Данните от изследванията красноречиво свидетелстват, че раз¬ликите в демографските потенциали се регионализират. Европа (с Русия), САЩ, Канада и Япония образуват регионите с намаляващи демографски възможности. На юг тези държави граничат с региони, с превъзхождащ и все по-нарастващ демографски потенциал. Няма основание да се смята, че това неравенство ще се преодолее. Нещо повече, предстои да се задълбочава териториалният дисбаланс в плът¬ността, на населението, което логично може да доведе до стремител¬но нарастване на емигрантския поток към рядко заселените северни зони, както и до социално напрежение и военно противопоставяне.
Колкото и спорна да изглеждаше тази теза до неотдавна, сега учените от цял свят и главно работещите в Междуправителствена¬та комисия по климатичните изменения към ООН са категорични - глобалното затопляне на Земята е вече факт. През следващия век пла-нетата може да се затопли с около 1 до 3,5 °С. Защитният озонов слой, предпазващ живата природа от вредните ултравиолетови лъчи на слънцето, намалява. Нивото на Световния океан вече се покачва, като до края на новия век то може да достигне нива от 15 см до 1 м.
Основната причина за тези изменения е антропогенната дейност. Големите промишлени производства и преди всичко изгарянето на подземните енергийни ресурси и унищожаването на горските маси¬ви са в основата на тази нова заплаха за бъдещето.
Учените са установили, че ако тенденцията за повишаване на тем-пературата се запази, това ще предизвика съществено изменение на климата в различните климатични пояси и увеличаване на количест¬вото на валежите в северните географски ширини поради по-актив¬ното изпарение на влага от повърхността на водните басейни. През последния четвърт век количеството на валежите в северното полу¬кълбо се увеличават с близо 11%, докато валежите в зоната на екватора намаляват с около 10%. Това оказва съществено значение вър¬ху селското стопанство, изменяйки зоните за отглеждане на някои топлолюбиви култури все по на север. Районите с обичайно високи температури са силно застрашени от намаляване на разнообразието на растителните и животинските видове, разширяване на зоните на пустините и полупустините. Всичко това ще се съпътства с необра¬тимо обезлюдяване на нови и нови територии и превръщането на цели държави в пустини.
