На границите на 17 – 18в. в най-развитите страни на Западна Европа постепенно све завършва натрупването на капитал. Капиталистическите отношения обхващат и сферата на производството. Икономиката навлиза в манифактурен период на развитие. Преобладава ръчният труд в производството на стоки. При тези условия доктрината на меркантилизма демострира ограниченост на научно познание. Развитието на производството оставя на дневен ред обяснение за пазарната цена, работната заплата, печалбата, лихвата, рентата, конкуренцията, капитала, икономическото натрупване, кредита и други категории. В тези условия се извършва смяна на меркантилизма с класическата (либерална) политическа икономия. За нея са характерни няколко общи положения:
- признания за съществуване на икономически закони, независими от съзнанието на отделните хора. Изследване на общи закономерности, като обща задача на представителите на тази икономика;
- източник на богатството е сферата на производството – а не на търговията както мислят меркантилистите. В резултат се отделя голямо внимание на законите на производството и разпределение на богатствата;
- в противоположност на меркантилната политика на протекционизъм, представителите на класическата школа представят лозунга на икономическата свобода. Принципът на икономическия либерализъм в икономическата литература с френския израз “лесе пасер” (икономиката да се развива сама по себе си). Това е идеята за ненамеса на държавата в икономиката. Тази идея се мотивира с това, че в пазарната система съществува вътрешен механизъм на саморегулиране, основан на принципа на свободната конкуренция, позволяващ постоянно икономиката да се поддържа в състояние на равновесие.
- Класическата политическа икономия е социална икономическата концепция. Нейните представители разделят обществото на класи според икономическия признак.
Характерен е преходът от емпиричния (описателния) подход, присъщ на меркантилизма, към абстрактния теоретичен анализ – изучаване на вътрешно-причинно-следствени взаимозависимости.
Класическата икономия се изгражда постепенно и може да се определят няколко етапа на развитието й:
1) по средата на 17в. до 70-те на 18в. – постепенно отдръпване от меркантилизма и разработване на важни методологични положения на класическата школа;
2) последната четвърт на 18в. – началото на 19в. – свързван с Адам Смит, който прави решителна крачка за формиране на политическата икономия, като цялостна система знания за икономическата система на обществото. През този етап политическата икономия получава признание на самостоятелна научна дисциплина, започва преподаването й като отделен предмет в университетите;
3) до 1880 – извършва се по-нататъшно развитие на школата ( Рикардо, Малтос, Жан Батист Сей, Стюард Мил, Карл Маркс). През този етап в рамките на класическата школа се изявява вътрешно разграничаване и се проявяват различни посоки на анализ, свързани с посочените икономисти. Този етап завършва с маржиналната революция, в резултат на която политическата класическа икономия загубва водещите си позиции.
Физиократия – “физис” (природа) и “кратос” (сила, власт, господство)
Физиократите – представители на тази школа – имат за обект на икономически анализ, закономерностите на икономическото развитие във Франция. Теоретичните им възгледи се противопоставят на едностранната меркантилна политика на Колбер, пренебрегващи интересите на селското стопанство, което изпада в тежка криза и изхода от нея е преодоляване на феодалните отношения върху които се крепи този отрасъл. Селското стопанство става главен обект на теоретичен анализ.
Франсоа Кене (1694-1774) – лидер на школата
Освен него ядро на школа са Виктор Мирабо и други.
В методологията на физиократията доминира идеята за естествения ред. Тези закони определят производството и разпределението на благата и обществото е длъжно да се съобразява с тях. Върху основата на идеята за естествения ред се формира искането на физиократите за свободтаната стопанска дейност. Принцип на ненамесата на държавата в икономиката. Физиократите насочват своето внимание главено към селското стопанство и в негово лице приемат, че то е единственият източник на богатството. Новият момент на концепцията за богатството е, че то вече се разглежда като материално богатство, а това диктува коренен поврат в посоката на икономическия анализ.
Основни идеи на физиократите:
- учение за чистия продукт – той е категория на производството, прираст, превишаване на производствените разходи. Само селското стопанство е източник на чистия продукт. В търговията занаятите се преместват вече произведени продукти без да се създава чист продукт.
- Възгледи за еквивалентната размяна и парите - според Кене в теорията се извършва размяна на стоки с еднакви стойности. Равенството на стойностите е принцип на стокова размяна. Кене под стойност разбира производствени разходи следователно размяната се свежда до равенство между тях. Размяната се обслужва с парите, които се използват като средство за обръщение.
Кене: “паричната маса, в която и да е нация може да нараства само в такива размери, в които се увеличава самото възпроизводство. Увеличаването на паричната маса свръх тези размери би могло да става само в ущърб на ежегодното възпроизводство на богатства”.
Възгледи за класовата структура на обществото – 3 класи
- собственици – съществува за сметка на чистия продукт, т.е. на “естественото” право на собственост да присвоява чистия продукт;
- производителна класа – арендатори и селскостопанските работници – създават чистия продукт
- безплодна – лица, извършващи различни трудови дейности извън селското стопанство
Принцип на физиократите – изваждат класовия състав на населението от икономиката
Учение за капитала – във физиократите има наченки на анализ на категорията капитал и те се свързват с централния на тяхната теория – учението за чистия продукт и като такова се проявява само в земеделието. С такава отправна позиция Кене групира капитала на две части:
a) първоначални аванси (разгоди, които се изразходват многократно, изхабяват се постепенно и от гл.т. на съвременната терминология, представляват основен капитал в земеделието
b) ежегодни аванси, представляващи текущи капиталови разходи, т.е. това, което наричаме оборотен капитал.
Едно от големите постижения на физиократите е анализа на обръщението на годишния продукт на нацията. В две произведения Кене показва как годишният продукт се разпределя и обръща между отделните класи на обществото. Това е т.нар. икономическа таблица на Кене.
Икономическа програма на физиократите – физиократите творят, когата във Франция доминират феодалните отношения, ето защо външно техните възгледи са представени във феодална обвивка, но всъщност тяхната икономическа програма е, че те са привърженици на икономическия либерализъм, с който изразяват интересите на капиталистическия сектор на икономиката във Франция, най-вече на капиталистите фермери. Това проличава от разсъжденията на Кене като: “естествената търговска политика сае заключва в установяване на свободна и неограничена конкуренция”., “идеята за облагане с данък само на чистия продукт , респективно на поземлената рента, т.е. данък плащат само едрите собственици на земя.”. те пледират за освобождаване от данъчното облагане на промишлеността, търговците и доходите на наемните работници в земеделието. От позицията на стопанския либерализъм физиократите разглеждат и икономическата роля на държавата, а именно нуждата от премахване на всяко регламентиране, ограничение на стопанската дейност и прилагане на икономическа свобода.
Възгледи на Тюрго
По своите възгледи Тюрго е физиократ, но не е бил ученик на Кене и както той сам се изразява, не принадлежи към „сектата” на физиократите.. тюрго доразвива идеята на Кене и внася нови моменти в доктрината на физиократите. Автор е на редица произведения. Най-крупният му труд е „Размишления за създаването и разпределението на богатството” (1766). Идеите на Тюрго са освободени от феодалната им обвивка и е даден по-дълбок анализ на капиталистическите отношения.
Новите моменти във възгледите на Тюрго – и при него чистият продукт е фундаментална икономическа категория. Приема, че трудът в селското стопанство е единствен източник на богатство, но по-ясно отколкото Кене обяснява чистия продукт като принаден продукт. Земеделецът произвежда своята собствена заплата и свръх нея допълнителен доход за заплащане на труда на занаятчиите и другите наемни лица. „Земята не произвежда нищо без труда”. За Тюрго чистият продукт на собственика е във вида на поземлена рента, която получава свръх възнаграждението на земеделците.
Делението на обществото на три класи допълва с още две класи: капиталисти и работници. Тюрго дава най-пълно за неговото време обяснение на работната заплата. Той не само посочва, че тя е равна на минимума средства „необходими за поддържането на живот”, но и разяснява защо това е така. Наличието на излишни работници и конкуренцията между тях е причината за определянето на работната заплата като минимум средства за съществуване.
Тюрго е родоначалник на теза за появата на капитала, която в последствие се възпроизвежда в политическата икономия. Според него пестеливостта, старанията, въздържането и други подобни фактори обуславят появата на капитала. Нови моменти се наблюдават и по отношение на печалбата. За него тя е доход на капиталиста както за труда, изкуството и риска, така и лихва за вложения капитал. Тюрго изучава връзката между печалабата, лихвата и рентата. Разсъжденията му имат следната логика: печалбата се произвежда от лихвата, а тя от рентата. Притежателят на паричен капитал може да купи земя, носеща рента. Щом парите могат да носят доход във вид на рента, то това доказва, че те трябва да осигуряват доход и в тръговията и промишлеността, тъй като в тях са вложени пари. Каиталът съдейства за увеличаване на чистия продукт затова има право на част от него.
