Политическите учения отделят специално внимание на проблема за държавата и държавно устройство. Във всички теории, които разглеждат възникването и развитието на държавата има две представи, които доминират. Едната теория разглежда държавата като едно велико благо, а другата като източник на всички злини. Между тези два полюса се разполагат всички остарели теории за държавата.
Томас Хобс е първият мислител на новото време, който върху основата на естественото право създава систематично учение за държавата. Хобс разглежда държавата като изкуствено тяло създадено от човека. Чрез взаимна договореност по между си индивидите поверяват на едно лице или група от хора върховната власт над себе си. Държавата е именно лицето, което използва силата и средствата на всички хора така както смята за необходимо, за да осигури техния мир и тяхната обща защита. Сключвайки обществения договор индивидите стават граждани и изгубват възможността да изменят изборната форма на управления. Държавата с абсолютната си власт, пък, трябва да изпълнява охранителни функции, да насърчава всички производствени дейности. Държавата трябва да гарантира на своите поданици свобода, която се състои в правото да се прави всичко, което не е забранено от гражданските закони.
Хобс допуска възможността да съществува монархия, аристокрация и демократсия. За него те не се различават по природата си и по съдържанието на властта, а по това дали са свободни да постигнат своите цели. В тази той отдава предпочитание на монархията.
За Хобс може да се каже, че той се връща към началото на човешката природа не само за да докаже, че обществото без държава е обречено да живее в постоянна война. Той посочва, че причина за гражданска война, в която се намира обществото, е съществуващата държава. Хобс апелира за морал на благоразумието и заедно с това обосновава правото на гражданско неподчинение.
Джон Лок изцяло споделя идеите за естественото право, за обществения договор и свободата на личността, но ги развива и интегрира в идейната система на ранния либерализъм. Той започва с проблема за възникването на държавата и като източник на нейната власт той определя обществения договор. Джон Лок ограничава политическата власт от другите видове власти на човешкото общество. За него тя е отношение на държавата към обществото и гражданите. Договорната теория в неговата интерпретация отхвърля вечността на държавата и я ограничава от обществото. Съществува възможност и за общество без държавност, което е естествено състояние. Липсват обаче механизми, които да които да гарантират спазването на закона на природата. Поради това именно хората осъзнават, че е необходимо да сключат обществен договор, за да подредят своя живот и да осигурят своята свобода и собственост.
Обществения договор има ограничен и строго определен характер. Той е първичен акт за обединяване на хората в гражданското общество. Държавата, която се установява е определена политическа система с три основни признака: наличие на обществено установен закон; съдебно учреждение, на което е възложена власт да разрешава спорове и да наказва престъпници; сила, която би могла да приведе в изпълнение справедливата присъда.
Според Джон Лок има три форми на държавата: демокрация, олигархия и монархия. И трите форми са резултат от обществен договор.
Джерами Бентам развива програма за демократизиране на политическите и правни институции върху основата на своята философия на утилитаризма. За Бентам основна задача на държавата е да направи най-голямо число хора щастливи. Бентам счита, че дейността на държавата трябва да се ограничи до минимум, а именно до защита на правата и свободите на гражданите, частната собственост и свободната конкуренция. В демокрацията той търси и открива гаранции, както срещу престъпленията на гражданите, така и срещу престъпленията на длъжностни лица. Според него при представителната демокрация длъжностните лица трябва да се намират под контрола на народа. Върховен законодателен орган трябва да бъде еднокамерно представително събрание (като се премахне горната камара), което се формира чрез всеобщи ежегодни, преки и тайни избори.
За демокрацията говори и Джон Стюарт Мил. Според него демокрацията изисква да се избират управници, които се идентифицират с интересите на народа. Това разбиране става господстващо в европейския либерализъм. Като съществена черта на либералната демокрация се налага зачитането на правата и свободите на малцинствата и отделната личност. В теорията си Мил разглежда проблема за съществуването на граница, зад която правата и свободите на личността са автономни. Според Мил е допустимо държавата да се намесва в живота на индивида само в два случая: когато индивида вреди на интересите на другите и когато не се изпълняват определени обществени задължения. В голяма степен за него свободата на личността е отстраняване на социално-икономическия, идейния и политически плурализъм. В своите разбирания Д. С. Мил хвърля мост между политическия либерализъм и демократичното устройство на обществото.
Триумфът на либералната мисъл в края на 19 век има за основа икономическата конкуренция и индивидуалната свобода, основа която прераства в принцип на социална организация. Но известният теоретик на германския национализъм и мислител Карл Шмит смята, че икономическата конкуренция и индивидуалната свобода водят до загубване на смисъла на идеята за държавата. Шмит смята, че индивидуалистичната свобода, либерално изтълкуваният социален договор и конкуренцията поощряват плурализма. Според него това рано или късно ще доведе до разпадане на социалното единство и хомогенността на човешките организации, което в същност е основата на демокрацията.
Карл Шмит посочва провала на парламентаризма, като главен главен политически израз на либерализма. Основният недостатък на парламентаризма е в това, че зад фасадата на парламентарния дебат и на противопоставянето на идеите се крият частни интереси и икономически групировки.
Карл Шмит е убеден, че едно сравнение между фашизма и демокрацията винаги ще бъде в полза на фашизма. Като счита, че демокрацията е изградена върху фалшива идентичност между управляващи и управлявани, Шмит отрича всякакво политическо общество, чиито израз е хетерогенността на социалните сили. Най-важното е да се запази хомогенността на социалното тяло, да се създаде общество, чиято единност е вън от всяко съмнение. Според него истинската демокрация е най-близо до „истинския национализъм”. Шмит намира, че не може да се прави сравнение между фашизма и демокрацията. Фашизма е режим, който се основава на силната държава и изразява хомогенната политическа воля на националната общност. Той изгражда своя активност и действие върху цялата идея за конкретния плурализъм на народите и масите.
Карл Шмит смята, че държавата има автономно призвание, способно да наложи своята воля срещу антагонистичните интереси на различни социални групи. Затова субстанциалната държава основава своята власт върху армия и автономния корпус от функционери, въплъщаващ автентичната държавна власт. Либерално-демократичните възгледи за държавата и властта, според Шмит нищо общо с автентичността на държавното устройство. Той казва, че ако искате да ослабите държавата, трябва да започнете с посегателство към армията й, към въоръжените й сили. В смисъла на Шмит диктатурата има за цел окончателно да премахне демократичното общество, породено от хаоса.
В идеята за социалната държава преразделителната роля на държавата е силно застъпена. Според Теодор Маршал социалната държава е извървеният път на обществото от гарантиране на гражданските, през политическите и социалните права. Социалните права са спечелени от хората превенция и протекция от свободните сили на пазара, осъществявани от страна на държавата. Социалната държава осъществява най-голяма намеса в решаването на социалните проблеми и в развитието на системата за социална сигурност и защита. Целта на социалната държава не трябва да се отъждествява с постигане на равенство. Социалната държава се бори за по-добри жизнени шансове. Нейната основна цел е социалната сигурност, т.е. защита срещу такива рискове, които имат социални измерения.
Държавата на „всеобщото благоденствие” представлява държавната отговорност за добруването на своите граждани, което е свързано със социалните права на гражданите, давещи им се по принципа на гражданството, а не на заслугите. Развитието на държавата на „всеобщото благоденствие” е свързано с процеса на увеличаване значението на правата при предоставяне на социални услуги. Тази държава е склонна да намалява социалното неравенство в обществото. Според Еспинг Андерсън държавата на „всеобщото благоденствие” се различава по различните комбинации на социалните права и услуги, по различната роля на държавата, пазара и семейството в предоставянето на социални услуги. Тези специфични комбинации се наричат режими на социалната политика. Режимите са три основни типа: либерален, корпоративен и социално-демократически.
Идеологически либералният режим е свързан с протестантската трудова етика, която настоява за индивидуална самостоятелност, да разчиташ на себе си. Помоща се ограничава така, че подпомаганите да не се стимулират да разчитат само на държавата. Тук демокрацията е много слаба и се изгражда дуалистичен тип стратификация, основана на равенство в бедността и пазарно определена йерархия за основните слоеве.
При корпоративния режим социалните права произтичат от статуса и са свързани с класата. Предполага силна роля на църквата и семейството, като е насочена към укрепване на традиционния модел на семейството. Социалните услуги обхващат всички слоеве на обществото. Този режим се свързва с консерватизма като идеология и акцентира върху традициите.
При социално-демократическия режим декомодификация на социалните права е на най-висока степен. Социалните услуги обхващат еднакво всички слоеве от населението. Тук всички са зависими от държавата. За разлика от корпоративния режим принципът е да се предлага помощ не когато способностите на семейството са изчерпани, а да се помага да се социализират повечето функции на семейството. Този режим е силно зависим от постигането на пълна заетост.
Съществуването на някаква форма на социална държава сега се приема от почти целия политически сектор и предизвикателство към него отправят единствено либератарианците, за които тя представлява погазване на правото на данъкоплатците да осигурят нейното финансиране.