Възникването на отношенията между икономиката и политика става още в древността, в процеса на самото формиране як политиката. задълбочават.
Първостепенно значение за политиката имат следните пол. проблеми: Първо – проблемът собственост. Необходима е политическа намеса при определяне на правото, вида и размерите на собствеността. Целите на политиката обикновено са да стимулира икономическата облагодетелства натрупването на собственост или да се ликвидира социално недоволство или протест. За да се ползва една управляваща политическа сила с всеобщ авторитет, тя трябва да осигури и гарантира опазването и съхраняването на собствеността, каквато и да е тя по вид и размери. Второ – проблемът хранително- продоволствен комплекс. Прехраната на населението е основополагащ въпрос в политиката за всяка власт независимо от вида и характера на икономическата или политическия режим. Задоволителното състояние на хранително- продоволствения комплекс е гаранция за политическата стабилност на държавната власт. Трето – отношението възпроизводство - потребление. Възможността да се отделят повече средства, по-голям относителен дял от националния доход за възпроизводство се преценява като положителен фактор за напредъка на икономиката и на държавата като цяло. Четвърто - отворена или затворена икономика. Решението на този проблем понякога се диктува от политическите причини и целесъобразност или доктрини, религиозни или идеологически съображения. При всички случаи обаче затворената икономика се лишава от участие в кръвообращението на световното стопанство, лишава се от опит, от стимули, от конкуренция и в крайна сметка изостава. Пето - централизация и децентрализация. Подходите при решаването на този проблем са свързани с финансите и обикновено са два. Единият - всички средства чрез данъци и други регламентирани задължения към държавата се събират от центъра - правителството, след което по негова преценка обратно на местните органи на властта се предоставят средствата. Другият подход - определят се данъците и другите задължения към държавата като централната власт и само те се събират в центъра, а всичко останало е в ръцете на низовите равнища на властта. Този подход дава много по-добри шансове за активността на местната власт и поради това се предпочита в развитите страни. Шесто- трудова заетост, социално и здравно осигуряване. Безработните, хората без пенсии или с ниски пенсии, болните без възможност да ползват лекарска грижа и да се снабдяват с лекарства – това е потенциал на политическата опозицията при всяка власт. Затова осигуряването на висока заетост, на добра пенсионна система и ефикасно здравно и социално осигуряване е винаги пред очите на политиците и държавниците. Седмо - инструментите на държавата за политическо решение на икономическите проблеми: 1. законите – чрез тях намират своето разрешение въпросите за собствеността, за отношенията, взаимоотношенията в икономическата сфера, за правата, отговорностите, арбитража и т.н.; 2, бюджетът на държавата - чрез него се формира не само политиката, но и ресурсите на нейното осъществяване; 3. Постоянни инструменти на държавно-политическата намеса в икономическия живот са данъците, субсидиите, тяхното използване има две направления: поощряване, стимулиране и подтискане, ограничаване или забрани.
Като цяло задачата на политическата намеса в икономиката може да се определи по следния начин: да се създадат благоприятни предпоставки за реализиране на икономическия интерес на властващата социална група по целия терен на обществения и държавен живот и по този начин да се даде ново решение на проблемите на обществото и държавата, което да им осигури напредък.
Под социална политика се разбира намесата - действието или бездействието на властта в социалната структура на обществото. Социалната политика като практика се базира върху редица принципи и изходни категории като равенство справедливост, благоденствие, социална сигурност и защита. Тя е повече политически подход, начин на регулиране и намеса. Спецификата й се задава от особения обект на регулиране, който не е секторен, а засяга самата тъкан на обществото.
Като обект на социалната политика трябва да се разглеждат онези индивиди, социални групи или слоеве, чийто социално-статусни характеристики подлежат на промяна в следствие на действието на механизмите на социалната политика. Социалните субекти в сферата на социалната политика са тези социални инструменти и общности, които са оторизирани да упражняват определено въздействие върху социалните обекти на социалната политика (управленските органи на държавните институции, НПО, семейните и някои неформални общности и всички структури на гражданското общество).
Обхватът на практиката на социалната политика включва следните сфери: политика в сферата на заетостта и безработицата; политика по охрана на труда и заобикалящата среда; политика в областта на здравеопазването и социалния отдих; жилищна политика; политика в сферата на социалното осигуряване, социалните грижи, включително социално подпомагане и обслужване. Има две форми на социална политика: - активна – превантивна, изпреварваща настъпването на социални рискове; - пасивна – когато се компенсира настъпилия социален риск (социално осигуряване – пенсии, майчинство и т.н.).
Социалната политика не трябва да отнема възможността за поемане на отговорност от страна на индивида за решаване на техните проблеми, а да мотивира хората за активност и да гарантира сигурност на живота и свобода на личността. Смисълът на социалната политика е да даде повече жизнени шансове за повече хора.
Взаимното проникване между политика и културата също възниква в древността. Това взаимодействие има основополагащо значение в развитието на човечеството и неговото общество. Истински, същински политически живот без писменост не е имало и не може да има. Писмеността е инструмент на всеобщия на обществения интерес. Тя обслужва неговите изисквания и няма социално-групов характер. Образованието е един от основополагащите компоненти на културата. Още Платон изразява становището, че държавата трябва да се управлява от най-умните хора, от философите, които "обичат цялата наука". Историята на човечеството установи закономерното нарастването на ролята на културата за развитието на обществото и държавата.
В наше време степента на развитие на културата изразява равнището на народите на едно общество, на едва държава. Политическата власт трябва да открие простор за проявление на човешкия интерес, материален, духовен, творчески. Това е печелившата политическа стратегия. Политическата история потвърди решаващата роля на културата за самосъзнанието, за единството и единодействието на народността, народа, нацията. Следователно всяка разумна политика естествено ще търси своята опора в културата за постигането и утвърждаването на тези цели. Равнището на културата е основният инструмент, с който един народ може да се включи в световния живот и колкото това равнище е по-високо, толкова включването е по-пълно, по-цялостно и по-ефективно. В това направление на политическата власт се пада отговорността да постигне и поддържа национален, обществен консенсус относно изключителното значение на културата за напредъка на държавата и обществото.
Общоприето е традиционното разбиране на политиката на една държава на вътрешна и външна. То е основано на общественото различие на условията, в които съществуват политическите отношения. Вътрешнополитическите се осъществяват в условията на вътрешния държавен ред при наличието на единен център на върховната власт, на правна и политическа субординация. При външнополитическите отношения тези отношения са отношения между равнопоставени и независими субекти, над които не стои висша класа. Държавите мотат да създават структури над тях, на които да подчиняват своето поведение, но това те правят доброволно.
Връзката между вътрешната и външната политика на една и съща държава е много тясна. В основата й стои единството на субекта – конкретна държава. Касае се за политическото поведение, предизвикано от единен комплекс от
интереси, ценностни критерии и приоритети . Основните цели на вътрешната и външна политика са повече или по-малко сходни, а вътрешнополитическите процеси изпитват влиянието на външните фактори Външната политика от своя страна винаги се стреми да осигурява максимално благоприятни външни условия за политическото, икономическото, културното и въобще социалното развитие на дадена страна. Външната политика е силно зависима от вътрешнополитическите процеси в една държава. Демократичната външна политика е възможно да се формира само , свободно общество, в демократични държави. Успехът на външната политика в много висока степен зависи от обществената подкрепа на следвания от нея курс. Необходимо условие за това обаче е ясното осъзнаване на националните интереси. Силна и мъдра е само онази политика, която вярно осъзнава националните интереси и неотстъпно работи за тяхното реализиране.
