В политическата теория съществуват две основни схващания за същността на държавата. От гледна точка на властта държавата е основно оръдие на пол. власт, чрез което властващите се стремят да запазят и утвърдят икономическия строй, който ги е породил. От гледна точка на гражданското общество държавата е всеобхватна публична организация на всички граждани на определена територия, която притежава необходимите атрибути.
Основните структурни елементи, образуващи държавата са: държавна територия, народ на държавата и държавна власт. Държавната територия е ограничена част от земната повърхност, приспособена за траен престой на хора и представлява тяхната жизнена основа. Границите съвпадат с пределите на държавно властване или с упражняването на държавния суверенитет. Практическите измерения на територията включват земната повърхност, водното и въздушно пространство и земните недра.
Понятието народ като елемент на същността на държавата е съюз от хора, обединени в правна и политическа общност върху определена територия. За регулиране на принадлежността на народа към държавата се използва института на гражданството.
Държавната власт е върховна власт върху определено население и територия. Тази власт осъществява връзката между населението и територията на една държава. Тази власт е суверенна и представлява господството на държавата като едно правно уредено явление.
Държавата като организация на обществения живот изпълнява следните основни функции: установяване на правова основа за функциониране на пазарното стопанство, съпроводено със спазване на човешките права; поддържане на устойчива среда в държавата за провеждане на политика на стабилност и икономически растеж при справедливо разпределение на обществените блага, социална защита на бедните и безработните; концентриране на публични инвестиции предимно в сферата на образованието, здравеопазването, борбата с бедността и усъвършенстване на инфраструктурата на държавата; осъществяване на съчетано регулиране на индустриалната и социалната политика, с оглед подпомагане на гражданите срещу рисковете на развитието чрез съвременно пенсионно и здравно осигуряване, предоставяне на информация за трудовия пазар и т.н.; опазване на околната среда за осигуряване на условия за здравословен живот на бъдещите поколения.
Историческо възникване и развитие – държавите възникват по три причини: Атински начин на възникване на държавата. Тук държавата израства по силата на вътрешни закономерности, свързани с появата и развитието на частната собственост, разделение на хората по степен на богатство, по степен на знатност. Завоеванието не може да създаде държавата, защото племето трябва да достигне до определено икономическо и културно равнище, за да се създаде държавата; Римски начин на възникване на държавата. Тук от една страна съществуват родови затворени организации, а от друга – те са оградени от плебеи, които били в подчинение. Борбата между плебеи и патриции довежда до създаване на държавата – обща единна. Властта била разделена между плебеите и патрициите; Възникване на държавата при славянски, германски и турски племена. Тук държавата възниква в резултат на завоеванието. Тези племена завоюват големи територии, в които вече съществува държава. Главните причини за възникването на държавата са, че обществото е достигнало определено културно и икономическо равнище.
След появата на държавата се появяват и различни теории за нейното възникване, които могат да се групират по следния начин: религиозни и теологични теории – според тези учения държавата е божествена, дадена от Бога институция. Носителят на държавната власт пряко общува с Бог и е отговорен само пред него; патриархални – обясняват произхода на държавата чрез непрекъснато разрастване на семействата. Начело на държавата стои патриархът (монарх). Той е „баща“ на държавата, а поданиците – негови „деца“; патримониални теории – държавната власт е функция на поземлената собственост; договорни теории – според тях хората сами създават държавата. Тя е резултат от обществен договор.
Сред създателите на теоретичния подход към проблемите на държавата се нареждат мислителите на Древна Гърция и Рим. В своите възгледи за държавата, изучавайки причините за нейното възникване и различните и форми на проявление, те създават модел на „идеалната държава“.
Един от най-великите представители на древногръцката мисъл е Платон. Следвайки своята теория, според която идеите са истинското битие, той посочва държавата като възможно най-пълното осъществяване на идеите в полиса. Истинското познание е познанието на идеите, достъпно само за избраните – за философите. Управлението на философите, основатели на държавата и нейни законодатели, и действието на справедливи закони, изработени от философите, са двете основни черти на неговия модел за „идеалната държава“. Идеалната държава, като управление на най-добрите и благородните, представлява аристократичното държавно устройство. Тя би могла да бъде наименувана по два начина: ако сред управляващите изтъква един, начинът на управление е царство (монархия), а ако властта се упражнява от мнозина – аристокрация. Плато не смята, че идеалната държава ще бъде законно управление, има правов и справедлив характер и действа върху основата на правото и законите. Боден счита, че съединението на гражданите и семействата в държавата се постига чрез подчинението на общата политическа власт, която има суверен характер. Суверенната власт е абсолютна. Най-добрата форма на държавата е монархията и само при нея държавата може да съществува при наличието на истински единна, неразделна, постоянна и надзаконова власт.
Развитието на политическата мисъл в Древна Гърция след Платон се свързва с името на Аристотел. Възгледите на Аристотел се основават върху обективния метод – наблюдава фактите, след което прави анализ. Според него държавата е асоциация на семейства, родове и селища, които си поставят целта да постигнат съвършено съществуване. Според него има правилни и неправилни държавни форми. Правилни са формите, в които управлението се осъществява в интерес на общото благо (монархия, аристокрация, полития), а неправилна е държавната уредба, при която управлението е в интерес на самите управляващи (тирания, олигархия, демокрация). За Аристотел „идеалната държава “ е политията. Тя е „средна форма“ на държавата. В нея средният елемент доминира на всякъде: в правата – умереност; в имуществото – средни размери; във властта – средни класи.
Най-яркият римски теоретик в областта на политиката, държавата и правото е Марк Тулий Цицерон. Държавата според него е дело на народа. Държавата зависи от съзнанието за взаимни задължения и взаимно признаване на правата, които обединяват гражданите на една държава. Причината за възникването на държавата Цицерон вижда във вродената потребност хората да живеят заедно. Съвместният живот на хората в държавата се споява от законите и от изразения тих разум на природата. В зависимост от броя на управляващите Цицерон различава три форми на управление: царска власт, аристокрация и демокрация. „Идеалната държава“ според него е смесица от равномерно използване на положителните качества на трите прости форми.
Дълбоки изменения, свързани с еволюцията на феодалните икономически и политически отношения и с утвърждаването, и развитието на християнската цивилизация, преживява политическата мисъл през епохата на Средновековието, обхващаща повече от 10 века. През Средновековието над всички проблеми на политиката и науката господства теологичният подход. В същото време в сферата на политиката и правото започват да се формират и нов по своя характер подход – юридическият. Мястото на догмите и божественото право постепенно се заема от човека, а мястото на църквата от държавата.
Най-значителният представител на Средновековното католическо богословие и Тома Аквински. Той следва традициите на християнската теология и преработва античното наследство в съответствие с политиката на светата църква. Държавата за Аквински е част от универсалния порядък, чийто създател е Бог. Цел и оправдание за държавата е да се предостави на човека удовлетворителни средства за съществуване, за морално и умствено развитие. Според Аквински формите на държавно управление биват: чисти – монархия, аристокрация и полития и извратени – тирания, олигархия и демагогия (демокрация). Идеалната форма на управление е смесена от чистите форми. В нея монархът олицетворява единството, аристокрацията олицетворява преобладаването на признатите заслуги, а поданиците, които също участват в управлението, ще служат като гаранция за социалния мир и съгласие.
В хода на историята се променя и мисленето. На преден план изтъкват разбиранията на Марсиций Падуински, който оспорва приоритета на църквата и защитава самостоятелната роля на държавата. Той счита за най-добро устройство на държавата монархията с изборен монарх.
Следващият етап от развитието на човешката история е периодът на Новото време, в който се създават, развиват и утвърждават икономически, социални, политически и културни структури, отношения и ценности на едно ново общество, което оспорва феодалното и се изтръгва от Средновековието. В него се вписват идейните завоевания на Възраждането, Реформацията и Просвещението.
Виден представител на политическата мисъл през Възраждането е Николо Макиавели. В своите трудове Макиавели скъсва с религиозния светоглед и се противопоставя на теологичните представи за политиката, държавата и правото. За него държавата е политическото състояние на обществото, състояние на властващите и подвластните, на политическите отношения. Важен компонент на държавата е политическата власт. Макиавели търси държавна форма, която да съответства на новите антифеодални, буржоазни тенденции на прогреса. Той отдава предпочитание на умерената република или на смесена форма, в която се съчетават монархически, аристократични и демократични елементи. За него обаче това ще бъде процес – от начало монархическа диктатура, а след това смесена форма, която ще открие възможност за свободно развитие на прогресивните отношения.
Първият мислител на Новото време, който върху основата на естественото право създава систематично учение за държавата е Томас Хобс. Негова е теорията за държавата като продукт на обществен договор между индивидите. Чрез взаимна договореност по между си индивидите поверяват на едно лице върховната власт над себе си. Хобс допуска, че държавите могат да възникнат както чрез доброволното съгласие на индивидите, така и по пътя на придобиване на върховната власт чрез сила. За Хобс властта на суверенна във всички форми на държавата е абсолютна, но той дава предпочитание на монархията, защото тя най-добре изразява абсолютния характер на властта.
Английската политическа мисъл за държавата през 18 век се олицетворява от Джон Лок. Той има значителен принос в развитието на емпиричната теория на познанието и на идейно-политическата система на либерализма. Като причина за възникването на държавата и източник на властта и той определя обществения договор. Договорната теория в неговата интерпретация отхвърля вечността на държавата и я ограничава от обществото. Според него съществува възможност за общество без държава. Според Лок гражданите, сключват обществен договор в името на мирен и безопасен живот, а не се отказват напълно от своите права. Те се отказват само от правото си сами да прилагат закона. В идейната система на Лок предпазна мярка срещу узурпацията от държавата на абсолютната власт е изразено съгласие. От една страна то обвързва за винаги гражданите с държавата, но от друга поражда контрола на гражданите над властта. Лок утвърждава като принцип на държавата законността и разделението на властите, за да се съхранят правата и свободите, които човек е обладал в естественото си състояние. Той формира и принципа на конституционноста. Трябва да има един основен закон – конституция, който да определя същността на общото благо и средствата, с които то се постига. Формата на държавата според него се определя от законодателната власт.
Идеите на френското Просвещение се олицетворяват от Шарл Луи Монтескьо и Жан-Жак Русо. Монтескьо е основоположник на френското Просвещение. В историята на политическите идеи той заема определено място с теорията си за разделението на политическата власт на държавата на: законодателна; изпълнителна, която ръководи въпросите на международното право; и изпълнителна, която ръководи въпросите на гражданското право, т.е. съдебна власт. Той смята, че за да бъде гарантирана свободата е необходимо трите власти да се намират в ръцете на различни хора.
Русо е най-радикалния представител на френското Просвещение. Той продължава да развива договорната теория за учредяването на държавата. Източник на държавността е абсолютния суверенитет на народа и неговата същност е общата волю, която е сбор от изявите на волята на частните лица. Според него само общата воля може да управлява държавата в интерес на общото благо. Тази обща воля трябва да се изразява във всеобщ закон, приложим за всички. Суверенитет според Русо е осъществяване на всеобщата воля. Суверенитетът е неотчуждим и неделим.
