Компетентността на държавния административен орган посочва кръга от въпроси, с които административният орган е оправомощен да се занимава, както и правомощията, с които органът разполага за реша-ването на тези въпроси. Компетентността на държавните органи е из¬раз на специализацията на функциите на държавното управление. Тя очертава кръга от задачи, възложени на отделните органи по осъще¬ствяване на определени държавни функции. За да могат да осъществя¬ват тези функции, административните органи притежават определени властнически правомощия. Компетентността може да бъде определена като система от правомощия, т. е. съвкупност от права и задълже¬ния от особен характер, предоставени на органа за осъществяване на държавна власт. Компетентността като административно и правно понятие, определящо съвкупността от правомощия на административ¬ния орган, не трябва да се бърка с популярното понятие „компетентен" като израз на оценка за вещина, умение, опит при извършване на някак¬ва работа (например „той е много компетентен по медицинските въпро¬си или по двигатели с вътрешно горене, или по банковите дела и т.н.).
Определянето на компетентността на държавните органи е резул¬тат от задълбочено познаване на процесите, произтичащи в обществото, отчитане ролята на различни обективни и субективни фактори в държавното управление, определяне на общите тенденции за развитие на обществените процеси в държавата и връзките между тях. Държавата в търсене на оптимално разпределение на управленските функции между органите извършва стабилно „разделение" на управленския труд чрез установяване на компетентността на всеки орган на държавно управле¬ние. Компетентността е проява на най-висша степен на специализация на управленските функции по отделни отрасли на държавното управле¬ние. Тя очертава кръга от управленски функции, възложени на един или друг орган по отношение на един или друг клон на обществения живот и отнасящи се към едни или други социални обекти.
За да могат да осъществяват тези функции, органите получават оп-ределени държавно-властнически правомощия. Държавен орган не може да бъде учреден, без да се посочи за какво се създава, какви задачи ще изпълнява и каква дейност ще развива, т.е. държавен орган не може да се създава, без да се определи неговата компетентност. Когато правната норма учредява държавен орган, определя неговата компетентност, с това тя признава възможността му да се конституира като административноправен субект, да бъде носител на права и задължения.
Правата и задължнията, които влизат в компетентността на органа, са права и задължения по изпълнение на възложените му функции на държавно управление. Компетентността на органа най-общо представлява съвкупност от права и задължения, които държавният орган притежава на основание на закона за изпълнение на предоставената му специализирана задача (роля) в държавното управление. Възлагането и притежаването на тези права и задължения не зависят от преценката и желанието на органа да ги изпълнява. Когато в компетентността се казва, че органът „има пра¬во" да извърши определено действие, това не означава някакво лично право за органа, чрез упражняването на което той ще постигне лично облагоде-телстване или някакви лични резултати. Това означава, че органът има това право спрямо други лица и органи, спрямо които той осъществява възложените му от държавата функции. Това право му е предоставено, за да може той да изпълнява успешно поставените му задачи. Правата на органа са елементи от неговата компетентност. Също, както и задължени¬ята те са му предоставени, за да може да извършва възложените му дей¬ности в държавното управление. Правата му са права спрямо граждани¬те, другите външни организации и органи, но тяхното осъществяване е задължение спрямо държавата като част от неговата компетентност.
Установяването на компетентността определя специализираната роля на всеки орган в държавното управление в съответствие с целите и задачите на цялата държавна система. Административните органи про¬веждат държавната политика в определен отрасъл или сфера на управле¬нието. Правомощията, възложени чрез компетентността на административните органи, са адекватни на функциите, които трябва да изпълняват. Държавните административни органи функционират съобразно модела, установен от тяхната компе¬тентност. Компетентността на органа изразява идеалната представа на държавата за дължимото и възможно поведение на органите и гражда¬ните. Компетентността определя задачите на управление на всеки отде-лен орган и служи за съизмерител на поведението на органа и резулта¬тите от това поведение. Компетентността моделира съответното пове¬дение на органа и обектите, спрямо които той действа. Тя регулира от¬ношенията между органа и другите правни субекти. Компетентността на органа предвижда извършването на множество конкретни действия, чрез които непрекъснато и съвкупно се реализират задачите на органа. Поради това, компетентността на органа представлява генерализиран и обобщен израз на поведението му, чрез което органът изпълнява възло¬жената му роля в държавното управление. Правните норми, определящи компетентността на органа, имат до известна степен абстрактен характер. Абстрактността на съдържанието на правните норми, които определят компетентността, се изразява в пе¬риодичността на тяхното действие, в повторяемостта на управленските въздействия, съдържащи се в тях, в тяхната непрекъснатост и постоянс¬тво. Компетентността може за неопределено време да остане само възмож¬ност за евентуални действия на органа, без да се реализира. Ком¬петентността на органа се провокира за действие всеки път, когато са налице условията, предвидени в нейното съдържание (например да се състави бюджетът, да се наложи наказание на правонарушителя, да се измени регулационният план на населеното място, да се издаде разреше¬ние за строеж и т. н.). Реализирането на компетентността по конкретен повод прави административния орган реален участник в налично адми¬нистративно правоотношение. Едва тогава той започва да упражнява кон¬кретни правомощия, предвидени от неговата компетентност. Правомо¬щията, съдържащи се в компетентността на органа, са правомощия спря¬мо голям, често пъти определен само чрез много широк признак кръг от адресати (например гражданите, жителите на населеното място, водачи¬те на моторни превозни средства, учителите, кметовете, общините, дан¬ъчните органи и пр.). Това са адресати - органи, организации или лица, -които притежават характеристиката, установена от компетентността на органа и показваща, че органът може да упражнява въздействие върху тях. Компетентността на органа обхваща правомощия по отношение на практически неопределен брой случаи, винаги и навсякъде, където те се проявяват според предписанието на компетентността. Компетентността не се изчерпва с еднократно действие. Органът притежава правомощия¬та, определени чрез компетентността му, и може и трябва да ги използва винаги когато са налице условията за тяхното упражняване.
Компетентността не само определя съвкупността от правомощия на органа. Чрез нея са определени мерките и начи¬ните, които органът може да използва, за да осъществява поставените му задачи. Пак чрез нея се определят какви актове и действия има право и може да издава административният орган.
Определянето на компетентността има и друго едно значение. Чрез нея се обявява на заинтересованите - граждани, организации, органи - кой има правото и задължението да се занимава и да решава определен кръг въпроси. Тя определя кой е субектът на държавно управление в определена област; към кого следва да се обръщат заинтересованите, за да могат да получат законосъобразно и компетентно решение на засяга¬щия ги проблем.
Компетентността се проявява в няколко вида: материална, територи-ална и лична. Материалната компетентност се изразява в определения по материя кръг от въпроси. Тя има предметна определеност и затова понякога се нарича и предметна компетентност. Определен административен орган има право да издава актове и извършва действие в определена по мате¬рия област на държавната администрация. Министърът на земеделието има различна материална компетентност от тази на министъра на отбра¬на или от тази на общинския кмет. Тук важи направеното по-горе разгра¬ничение на органите на такива с обща компетентност и на органи със специална компетентност, които от своя страна се подразделят на отрас¬лови и функционални. Но и вътре в тази класификация органите от един и същ вид имат различна материална компетентност.
Териториалната компетентност изразява пространственото действие на правомощията на органа, отразени в компетентността му. Тук важи направената класификация на органите на централни и местни. Всеки административен орган има определени териториални (пространстве¬ни) предели на правомощията си. Министерският съвет може да издава актове, които имат действие на цялата територия на страната. Област¬ният управител може да издава актове и да извършва действия само на територията на областта. Компетентността на кмета на об¬щината е ограничена на територията на тази община, и т.н.
Личната компетентност, която понякога се нарича и компетентност по степен, изразява пределите на правомощията на отделния адми¬нистративен орган, в зависимост от мястото и положението на органа вътре в дадена административна организационна система. Тя се нари¬ча лична, защото е свързана с конкретна длъжност, заемана от опреде¬лени лица или лице. Така например законът предвижда, че известни ак¬тове могат да се издават само от министъра, докато други могат да се издават от заместник-министри или от ръководители на дирекции или отдели в същото министерство. Едни актове могат да се издават само от кмета, а други могат да се издават както от кмета, така и от други органи и длъжностни лица в системата на общинската администрация. По-горестоящ орган не може да изземе за решаване въпрос от органа, овластен за неговото разглеждане и решаване, освен ако това е предви¬дено от закона. Долустоящ орган също не може да издава актове и да извършва действия, които са от компетентността на горестоящия орган.
Административните актове се издават от овластените за това орга¬ни съобразно предоставената им компетентност. Неспазването на ком-петентността е много сериозно и тежко нарушение на законността в дей¬ността на администрацията и води до недействителност (нищожност) на взетите решения и издадените актове.
Делегиране на правомощия. Делегирането е една от възможностите, предвидени от правото за търсене на рационално и качествено осъ-ществяване на функциите на административния орган. Това е възмож¬ност за преместване на процеса на вземане на административни реше¬ния на по-икономично и може би по-квалифицирано ниво и приближа¬ването му до мястото на изпълнение на решенията. Тя създава гъвкава система за намиране на най-подходящото място за извършване на съот¬ветната дейност в администрацията. Делегирането е установено от закона временно, нетрайно, и прилагано според конкретната обстанов¬ка, предаване на част от правомощията на горестоящия орган на някой от подчинените му органи или длъжностни лица.
Цялата пълнота на властническите правомощия, определени от ком-петентността на съответния висшестоящ административен орган, е съсредоточена в негово разпореждане. Той притежава необходимата власт и носи съответната отговорност за осъществяване на предоставените му функции. На него принадлежи правото за решаване на всички въпро¬си от компетентността на даденото ведомство или административна организация, на него се подчиняват всички останали съставни звена. Но това не означава, че той лично осъществява всички функции, с които е овластен. Обикновено той нито юридически, нито организационно-технически, нито фактически е в състояние да решава всички въпроси, вли¬защи в компетентността му. Министърът на земеделието не би могъл сам и лично да решава всички въпроси и да изпълнява всички задачи, възложени на Министерството на земеделието. Кметът не може сам и лично да изпълнява всички дейности в общината - да извършва граж¬дански бракосъчетания, да налага административни наказания, да одоб¬рява планове и проекти и пр. Административният орган е задължен сам да решава единствено въпросите, които са му предоставени в изрична компетентност, и тези, за които той смята, че не могат да се предоставят за разглеждане и решаване на нито едно от подчинените му звена и органи.
Неправилно е да се отъждествява децентрализацията и делегирането(делегацията). При децентрализацията долустоящите органи вземат решения в кръга на сво¬ята компетентност, те осъществяват свои собствени функции. При деле¬гацията долустоящите органи изпълняват дейности и вземат решения въз основа на специално овластяване от органа, от чиято компетентност е съответният решаван проблем или действие, т.е. те по изключение осъще¬ствяват делегираната функция, която е от компетентността на горестоящия орган. Компетентността на долу стоящия орган се разширява с делегира¬ното правомощие временно и само по отношение на делегирания случай. След осъществяването на това допълнително правомощие компетентнос¬тта на долустоящия орган придобива първоначалния си вид. Той не за¬пазва делегираното правомощие като придобито за постоянно. Нито пък това означава, че висшестоящият орган се е лишил от това правомощие. То не излиза от неговата компетентност и не преминава трайно и за по¬стоянно към компетентността на долустоящия орган.
Правомощията на административния орган и възможностите за де-легирането им са определени и ограничени от неговата компетентност. Компетентността е правното основание за делегирането на администра¬тивни правомощия. Съществуват редица закони и нормативни актове, в които специално се предвижда правна възможност за определен орган да делегира на други органи някои от своите правомощия. Така напри¬мер административни наказания могат да налагат ръководителите на ведомствата и организациите, областните управители и кметовете на общините, на които е възложено да прилагат съответните нормативни актове или да контролират тяхното изпълнение. Ръководителите могат да възлагат правата си на наказващи органи на определени от тях длъжностни лица, когато това е предвидено от закона. Друг пример е свързан с гражданското състояние. Службата по гражданско състояние се изпълнява от кметовете или от други длъжностни лица, на които кме¬товете са възложили тази служба.
В някои случаи възможността и необходимостта от деле¬гиране на правомощия произтича от начина, по който нормативният акт е определил компетентността и нейния носител. Така в редица зако¬ни вместо посочване на административния орган, който да е субект на определени правомощия, компетентността е възложена общо на ведом¬ството - министерство или комитет. Например според Закона за на¬родното здраве министерството на здравеопазването упражнява конт¬рол за съответствие на медицинската техника, инструментариум, сани¬тарен транспорт и така нататък с държавния стандарт за надеждност и безопасност, хигиенните норми и изискванията на медицината. Когато в нормативния акт няма изрично посочване на административните орга¬ни, а е визирано ведомството, както в горния случай, прието е ведом¬ството да се отъждествява с неговия ръководител (в случая министъра на здравеопазването), защото самото ведомство не е орган, който може да притежава властнически правомощия. Очевидно е обаче, че ми-нистърът няма и не може да има техническата, физическата, а даже и професионалната възможност да извършва всички функции, възложени на неговото министерство. Министърът запазва определени функции за себе си, а други разпределя между подчинените си органи и длъжностни лица в министерството, т.е. той делегира голяма част от своите правомощия, които са му били предоставени като ръководител на ведомство¬то. Съществуват няколко принципни ограничения във възможностите за извършване на делегиране на административни правомощия.
Първото е, че никой не може да делегира правомощия, които не при-тежава. Административният орган може да делегира едно или няколко от своите правомощия само ако те са включени в неговата компетентност. Той трябва да притежава правомощията, за да може да се разпорежда с тях, като овластява долустоящ орган временно да ги извършва вместо него.
Второто е, че не може да бъде извършена делегация на правомощия, които са определени като изрична компетентност на съответния орган. Изричната компетентност означава, че само този орган е длъжен и има право да решава определени въпроси, възложени му като негова изрична компетентност. Законодателят е решил, че именно този орган ще изпълн¬ява най-успешно поставените му задачи. Изключение може да се допусне само ако законът изрично предвижда това. Чрез изричната компетентност органът е задължен сам да упражнява даденото правомощие.
Третото ограничение на възможността за делегиране се отнася до обекта на делегирането. В сила е правилото, че когато по закон админис-тративният орган има право да делегира известни правомощия на друг определен орган, то този друг орган не може от своя страна да пределегира другиму така делегираните му правомощия, освен ако такава възможност е предвидена изрично в закона
Възможността да реши да делегира осъществяването на определено правомощие е част от компетентността на органа и той носи отговор¬ност за избора, който е направил, когато е решил дали и кому да делеги¬ра това правомощие. Делегирането трябва да бъде направено изрично и писмено. Писмената форма е необходима за извършване на делегиране¬то. Горестоящият ръководител може да придружи делегирането със съот¬ветни указания за неговото осъществяване от долустоящия орган. Ука¬занията и нарежданията на делегиращия орган трябва да се приемат за задължителни за органа, комуто е делегирано правомощието, най-малко поради две причини: първо, поради организационната йерархия в съот¬ветната административна организация и ведомствената подчиненост на долустоящия спрямо висшестоящия административен орган и, вто¬ро, щом делегираното правомощие е от компетентността на висшестоя¬щия орган, а долустоящият ще изпълнява временно „чуждо" правомо¬щие, титулярният субект на това правомощие - висшестоящият орган, има право да разпореди как да бъде реализирано това правомощие. Щом той носи крайната отговорност за изпълнението на дадена функция, той има право да се погрижи за точното й осъществяване, въпреки че деле¬гира правомощието си. От делегирането трябва да бъде разграничено заместването, извършвано от официалните заместници на ръководите¬ля. Такъв е случаят със заместник-министрите, заместник министър-председателите, заместник областните управители, заместник-кметовете. Те имат свои правомощия именно на заместници и в съответствие с усло¬вията на закона и в отсъствие на титулярния ръководител те могат да го заместват.
