В зависимост от участниците в предприемаческия процес предприемачеството е индивидуално и колективно (групово). Индивидуалното предприемачество предполага собствена отговорост и поемане на риск, докато колективното отчита особеностите на съвместния бизнес и съответните условия.
Индивидуалното предприемачество притежава пълна и неограничена отговорност за резултатите от дейността на предприемача. Едноличният предприемач създава собствена фирма, използва собствен капитал, самостоятелно разпределя и създава условия за увеличаване на печалбата. Той сам избира сътрудници. Сам взема и контролира собствените си решения. Предимството на този предприемач се изразява в минималната регламентираност на стопанската дейност, самостоятелното разпределяне и използване на печалбата. То, обаче, е свързано с огромна отговорност. Перспективните идеи и високата квалификация на едноличния предприемач се разглеждат като гаранция за успех.
Обратното, съвместният бизнес, намалената лична отговорност и риск създават трудности при вземането на решения, както и такива при съгласуването на интересите и избора на конкретните цели в съвместната дейност. Преимуществото на колективното предприемачество са използването на професионализма на различните съдружници и безспорно по-голямата обоснованост на вземаните решения.
От гледна точка на областта, в която се прилага предприемачеството, различаваме индустриално, търговско и финансово предприемачество. Прави впечатле¬ние обаче, че в почти всички източноевропейски държави, в т.ч. и в България, преобладаващи са търгов¬ците и кредиторите, докато производствените предпри¬емачи са твърде малко.
За обяснение на този феномен се посочват различ¬ни причини. Една от тях е, че талантът и качес¬твата, които се изискват, за да се ръководи едно промишлено предприятие, се различават от тези, които са необходими за успешно търговско пред¬приемачество. Дребният търговец или кредитор може да оперира сполучливо само с няколко, а понякога и без помощта на наети помощници, докато индустриалният предприемач е нещо повече от занаятчия. Той трябва да наеме група от хора, чиято работа е необходимо да органи¬зира и ръководи. Нещо повече, мотивацията, предизви¬кана от очаквана печалба и степента на прилаганата иновация, дори и това да е имитация на практиката, прилагана в развитите в индустриално отношение държа¬ви, изисква от индустриалния предприемач да притежава управленски способности, да умее да ръко¬води и организира. Индустриалният предприемач трябва да има по-широк спектър от личностни качества, отколкото кредитора или търговеца. Той трябва да притежава и определени технически умения, да познава технологията на съответ¬ния вид производство, за да ръководи успешно предприятието.
Друго различие между индустриалния предприемач от една страна и търговски предприемач от друга, е многоаспектността на задълженията на активите в производствения процес. Търговецът може да осъществи своя бизнес без да добива права за собс¬твеност върху обекта, с който се занимава. Ако той е брокер или комисионен агент, може да загуби своя до-ход от дадена сделка, но не и капитала, инвестиран в нея. В допълнение към това, капиталът, който търгове¬цът или кредиторът инвестират в техния бизнес, обик¬новено се обръща много по-бързо, отколкото този, инвестиран в индустриални проекти. Кредиторът или банкерът работят в една по-свободна обстановка, кое¬то позволява капиталите, с които се оперира, да бъдат лесно транспортирани, съхранявани или трансформира¬ни в други активи, ако възникне такава потребност. В същото време активите на индустриалния предприемач са много по-тясно и по-здраво свързани с основния капитал; индустриалният предприемач често зависи от не¬съвършения пазар, на който той продава своята продукция; понякога индустриалният предприемач мо¬же да бъде само един подизпълнител, което го подлага на монополистичен натиск; неговата собственост е из¬ложена на серия от опасности - пожари и други инци¬денти, нещо, което се избягва от кредиторите или търговците.
При равни други условия, рискът и степента на несигурност при трансформирането на дадено количество капитал в индустриални активи са по-големи, отколко¬то при капитала, който се използва за търговски и фи¬нансови операции. Това означава, че обвързаността на една собственост в индустрията към инвестициите е с дълготраен характер, което от своя страна увеличава степента на неопределеност при едни или други дейст¬вия. Затова при една по-малка гъвкавост в операциите, когато капиталът приема форма на недвижимо имущес¬тво и бъдещата печалба на предприятието до голяма степен зависи от промените във вкусовете и нестабил-ността на търсенето, е обяснимо защо по-популярно е инвестирането на капитал в търговията и финансите.
Съвременното предприемачество е непосредствено свързано с научно-техническия прогрес. То представля¬ва най-важната сила, която осигурява гъвка¬вост, постоянно самообновяване на икономическата система. Едновременно с това то служи като форма за реализа¬ция на творческите и организационните способности на значителен брой работници.
В зависимост от характера на предприемачеството можем да говорим за рутинно и иновативно предприемачество. Под рутинно предприемачество трябва да се разбира стартирането на нов бизнес, който обаче не предлага нещо ново в качествено отношение, не задоволява качествено нови потребности. Докато при иновационното предприемачество отличителният белег е търсенето и реализацията на новото.
Съвременната технология открива нови възмож¬ности за удовлетворяване на все по-диференцираното платежоспособно търсене. В тези условия бизнесът продължава търсенето на по-ефективни механизми за анализ на пазара, проникване на него, взаимодействие с клиентите и партньорите с цел удовлетворяване растя¬щото разнообразие от потребности. Принципите на иновационното предприемачество работят и тук.
Развитието на технологиите доведе до големи струк¬турни промени в икономиката и преди всичко до формиране на нови, динамични наукоемки отрасли. Именно те са база за иновационното предприемачество, обезпечаващи постоянно търсене, подбор и внедряване на но¬вите неща.
Друга страна от развитието на съвременното иновационно преприемачество е свързана с фактори от социално-икономически и психологически характер. Така в САЩ пропагандата на успеха, риска, конкуренцията не преминават незабелязано - те повдигат предприема¬ческия дух и без това присъщ на американската нация. Затова и в САЩ малкият бизнес, в т. ч. венчърният, оказ¬ва съществено въздействие при преструктуриране на икономиката
Не навсякъде, обаче, нещата се развиват така. В Западна Европа, например, в по-голяма степен са разпростране¬ни традициите на бюрократичното управление. Именно в сферата на държавното и корпоративното управление се концентрират най-талантливите кадри. По такъв на¬чин възможностите за тях да започнат собствено дело, особено в областите на висшите технологии, значител¬но намаляват. Поради това ако в САЩ ежегодно въз¬никват над 600 хиляди нови фирми (вярно, че до края на годината оцеляват около 20 хиляди), то във ФРГ за периода 1973-1984 г. са били създадени едва 2 хиляди такива фирми. Основната част от малките иновацион¬ни компании във Великобритания и Италия се намират в особено строга система от субординирани отношения с големите компании и до голяма степен зависят от тях.
Друга важна причина за относително по-слабото развитие на иновационното предприемачество в Запад¬на Европа се явява по-сдържаното отношение към рис¬ка. Данните за висока смъртност на малките венчърни фирми в САЩ свидетелствуват и за висока конкурен-ция в тази сфера на дейност и за естественото отхвърляне на нежизненоспособните начинания. В същото време оцелелите дават импулс в развитието и разпрос¬транението на водещи технологии, създават нови про¬дукти. В Западна Европа такъв импулс от малкото иновационно предприемачество засега е относително слаб. Той е по-висок във Великобритания, превръщай-ки се в своеобразен мост, по който много съвременни тенденции на стопанисване се предават в Европа от САЩ, по-нисък е във Франция и Скандинавия.
Специфично е иновационното предприемачество в Япония. От една страна, предприемаческата култура е добре развита. В Япония, в сравнение с другите страни, малкият бизнес е най-многочислен, дава 50 процента от промишлената продукция и обезпечава 75 процен¬та от заетостта (в САЩ тези цифри са съответно 25 и 50 процента). В Япония промишлените фирми са 2,5 пъти повече от тези в САЩ, но японският малък бизнес е съв¬сем друг: 2/3 от фирмите са включени в най-развитата в капиталистическия свят система за субординационни отношения с големите компании. Цялата тази система, независимо от дългите и устойчиви и често пъти на лич¬на основа взаимоотношения между стопанските субек¬ти, притежава особена динамика и гъвкавост.
Независимо от известните различия в иновационно¬то предприемачество, проявяващи се в отделните дър¬жави, то има много общи черти. Това са измененията в стила на стопанско поведение и управление, създаване на нова предприемаческа култура, преди всичко в усво-яването на висши технологии. В частност, говорейки за стопанското поведение, не трябва да се подценява едно важно обстоятелство от психологически характер - формиране на друга ценностна система, ориентация и мотивация на предприемача, желанието за свобода на избора и самоутвърждаването. В тази връзка много спе¬циалисти считат съвременното предприемачество не са¬мо икономически или социалнокултурен, но и психологически феномен.
Изследванията на социолозите показват, че в пос¬ледно време с повишаване на образователното, квалификационното и културното равнище на работниците и специалистите за много от тях съществуващите условия на труд в големите йерархически организации все пове¬че стават неприемливи. И ако големите организации не пристъпят към изменения, не създават нови, по-благоприятни условия за творческа работа, то работниците и специалистите търсят възможности за самореализация извън тези фирми.
Относителната лекота при създаването на нови компании, например в САЩ, се обуславя от един от най-важните фактори за развитие на иновационното предприемачество - икономическия климат.
Негови отличителни черти се явяват наличието на мощен пазар на венчърен капитал и стимулиращата държавна намеса. Към това се прибавя предприемаческата реклама, финансовата помощ, данъчния режим и облекченията за новосъздаващите се фирми, по-гъвкавото реализиране на тяхната дейност, участието на държавата в създаването, на базата на рационални изследователски центрове и университети, на инкубатори за нови високотехнологични фирми. Немаловажно значение има поддържането на оптимален ба¬ланс на конкуренция и кооперация, което позволява без да се ограничава конкуренцията и инициативата, да се търсят нови пътища и механизми за колективно предприемачество под формата на съвместни предприятия, различни консорциуми и пратньорства.
В Западна Европа значителен пазар на венчърен капитал съществува само във Великобритания и Холан¬дия, където неговото развитие започва едва през 80-те години. При това около половината от средствата се ин¬вестират в съвършено нови (в т.ч. и високотехнологич¬ни) фирми, другите отиват във вече съществуващите фирми, като една немалка част попадат в американски компании. В средата на 80-те години в Западна Европа има около 250 венчърни фирми, сумарните фондове на които не превишават 1/3 от тези на американските фир¬ми.
Безусловно, пазарът на независимия венчърен капи¬тал далеч не се явява единственият източник за разви¬тие на иновационното предприемачество. Голямо значение имат вътрешнокорпоративните и семейните фондове, а така също и семейните спестявания. Въпре¬ки това трябва да бъде подчертана неговата роля като един от главните двигатели за преструктуриране на ико¬номиката.
При прилагането на рутинното и иновационното предприемачество се появяват два подхода при реали¬зиране на предприемаческата инициатива. При рутин¬ното предприемачество предприемачът е ориентиран главно към съществуващите ресурси, а при иновационно¬то предприемачество той използва всяка възможност за развитие на производство (дори и ако собствените сред¬ства не достигат).
Действията на предприемача, ориентиран към ре¬сурсите, се развиват по следната схема: оценка на наличните ресурси; изучаване възможностите за достигане на целите; използване на тази възможност, която обезпе¬чава максимално използване на наличните ресурси.
Предприемачът от иновационен тип подхожда при решаването на проблема по-различно. Формулирал целта, той изучава външната среда в търсене на алтернативни възможности; оценява своите ресурси, съпоставя ги с на¬белязаните възможности; в случай на недостиг на собс¬твени средства търси допълнителни източници във външната среда; действа в съответствие с най-изгодна¬та алтернатива, привличайки както свои, така и външ¬ни ресурси.
Понятието вътрешно предприемачество се появява в научната литература през 1985 година, въп¬реки че първите работи по вътрешнокорпоративните венчъри се отнасят към средата на 60-те години. Изслед¬ването на предприемачеството се издига до ново равни¬ще на обобщение. Независимият, малкият и свободен предприемач, от една страна, се противопоставя на чо¬века от организацията, а от друга - има с него много общо в стремежа към търсене, към материализиране на новите възможности. Вътрешнофирмените предприема-чи в големите фирми запълват пространството между творците (научни сътрудници, инженери и т.н.) и управ¬ляващите. Но главното се състои в това, че самите ус¬ловия за стопанисване, а не административната воля, водят до появата на такива предприемачи в големите фирми. И външното, по отношение на големите корпорации, малко предприемачество, и вътрешното имат своите плюсове и минуси. Независимите малки предприемачи получават повече свобода, на тях им е по-лесно да създават творчески микроклимат в своите фирми. В същото време големите корпорации се опитват да създадат нещо подобно в себе си, за да избегнат изтичането на най-динамичните и творчески специалисти. При това те използват преи-муществата на своята финансова база, на научно- техническия и кадровия потенциал, на добре функционираща¬та система на маркетинг и взаимоотношения с потреби¬телите и накрая - на своята репутация. Сами по себе си тези преимущества дават малко на вътрешнофирмените предприемачи. На тях им е нужен особен организационен климат: поощряване на експериментирането, правото на опити и грешки, достъп до ресурси, под¬дръжката на висшето ръководство, възможности за ус¬тановяване на международни контакти, както и установяване на контакти между различните отделни индивидуални системи за стимулиране и много други. Не всички големи фирми, обаче, са в състояние да съз¬дадат такава среда, да разрушат съществуващата бюрокрация, която противодейства на измененията и новаторството. Авторът на концепцията за вътрешнофирмено предприемачество Пинчот отбелязва по този повод, че то за корпорациите на Америка е и заплаха и добър пример.
Забележителната черта на вътрешнофирменото предприемачество се явява измененията в икономичес¬кия механизъм на функциониране на компанията. Бив¬шият главен редактор на сп. Есоnomist Макрай охарактеризира бъдещата корпорация като конфедера¬ция от вътрешнофирмени предприемачи. Какво има пред¬вид?
Преди всичко много големи компании създават вътрешнофирмена пазарна система, в която отделните звена или организационни формирования взаимодействат помежду си и с външната среда на принципите на търговските отношения. Преимущества полу¬чават тези фирми, които създават собствен вътрешен климат, като постоянно търсят своя път и с всички си¬ли се стремят да поддържат висока репутация, като смело осъществяват перспективни нововъведения, и накрая, в които лидерите и предприемачите са способни да ув¬лекат хората със своите идеи, да преодолеят консерватизма и съпротивлението срещу нововъведенията. Именно в такова съчетание на стратегическо управление и предприемаческа свобода много западни специалисти виждат бъдещето на съвременната голяма корпорация.
Консултантско предприемачество произлиза от латинската дума “консултант” – съветник. Под тази дума се разбира специалист в определена област. В чуждестранната практика платената консултация по въпросите на управлението е получила названието консултинг. По определението на Европейската Федерация на Асоциацията на консултантите по икономика и управление “Менижмънт консултингът се състои в даването на съвети и помощи по въпросите на управлението, което включва определянето и оценяването на проблемите и/или възможностите, препоръчването на съответни мероприятия и помощ при реализирането им”.
В развитите в индустриално отношение страни влагането на средства в интелектуалния капитал под формата на консултантски услуги се смята за не по-малко ефективно, отколкото в ново оборудване или съвременна технология. У нас това все още не се наблюдава, а интелектуалният потенциал в областта на икономиката и управлението не се използва пълноценно.
Консултантските услуги могат да бъдат най-различи. 84 вида консултантските услуги са обединени в 8 групи: мениджмънт; администриране; финансово мениджмънт; мениджмънт на персонала; маркетинт; производство; информационни технологии; специализирани услуги.
Консултантските услуги могат да се осъществят под формата на устни съвети. Често, обаче, те се представят във вид на консултантски проекти, които включват следните етапи: I етап – определяне на проблема; II етап – разработване на решения; III етап – реализиране на решенията.
Последният етап в заисимост от обема на проекта може да продължи от няколко дни до няколко месеца. Понякога контактите с клиентите могат да бъдат и многогодишни.
Най-използваните методи на консултиране са: експертно консултиране, процесно консултиране и обучаващо консултиране.
Експертното консултиране е най-пасивната форма на консултиране. Тук консултантът самостоятелно извършва диагностиката, разработва решенията и препоръките по тяхното внедряване. Клиентът само осигурява на консултанта необходимата информация.
При процесното консултиране специалистите от консултантската фирма във всички етапи на разработването на проекта активно взаимодействат с клиента, подтиквайки го да изсказва свои идеи, предложения. Консултантите заедно с клиента анализират проблема и разработват предложения.
При обучаващото консултиране главната задача на специалистите е да подготвят почва за генериране на идеи за разработване на решения. За тази цел те провеждат на клиента лекции, семинарни упражнения, разработват за клиентите учебни пособия, като им предоставят цялата необходима теоретична и практическа информация.
На практика обикновено се използва комбинация от трите методи.
