Предприемачеството е сравнително ново понятие и е обект на изследване от страна на учените едва от началото на 20 век. Но това не означава, че то, като характеристика на човешката дейност, не е съществувало преди това.
В народопсихологията на повечето от древните, а и на по-нови народи характеристиката предприем¬чив се е придавала не само на отделни личности, родове, градове (например Венеция и Генуа), но и на цели народи (евреите, гърците).
В етимологичен план думата предприемач произтича от френското "entrepreneur" и в буквален превод означава посредник между две страни, а "entrepreneuring" – предприемане. С това си значение то се пренася през вековете, като съдържателната му страна разкрива една от най-присъщите му характеристики, а именно - по¬лучаването на значителна част от печалбата (приблизително една четвърт) от посредника при изпълнението на задачата му по продажбата на опреде¬лената стока. Тя се е заплащала като компенсация от страна на собствени¬ка на стоката заради поетия от страна на посредника риск.
Терминът предприемач се налага през средните векове и се отнася за организаторите и строителите на големи архитектурни проекти като катед¬рали, базилики, фортове, градски обществени сгради и пр. За негов създател се приема френският учен икономист Ричард Кантилон, който приема "по¬емането на риск" от страна на предприемача като най-важна и съществена негова характеристика.
Ричард Кантилон казва, че предприемачеството е свързано с поемането на риск за купуване при определени цени и продаване по неопределени цени. Тази функция на поемане на риск бе дефиницията, която Р. Кантилов дава, когато за първи път употребява думата предприемачество в началото на XVIII век.
В началото на 19-ти век Жан Баптист Сей въвежда ново тълкуване на предприемачеството като функция на тези, които имат нужда от капитал, в отличие от тези, които го притежават. Той посочва, че именно дейността на английските предприемачи е в основата на индустриалното развитие на Англия, определяйки му ролята на интегриращ фактор на трите основни производствени елемента - земята, капитала и труда. Тази дефиниция накара много хора да поставят въпроса има ли предприемачеството някаква уникална функция или то е форма на управление.
Един от известните икономисти А. Смит, въпреки че не отделя специално място за оценка на предприемача в икономическото развитие на обществото, обосновава някои от най-важните принципи, върху които после се изгражда цялата система на свободното предприемачество.
По повод идеята за принципите на организация на пазарното общество той пише: "Всеки човек, доколкото не нарушава законите на справедливостта, е напълно свободен да преследва собствените си интереси по свой начин и да кара своята промишлена дейност и своя капитал да влизат в конкуренция с промишлената дейност и капитала на други хора или класи от хора". Така А. Смит предпоставя по-късната трактовка за икономическите свободи на индивида, основаваща се върху свещеното правото за защитата на личния му интерес.
Втората предпоставка за по-нататъшното развитие на предприемачеството е заложена от А. Смит във формулирането на идеята за разделе¬нието на труда, което става по-късно методологическа основа за разделени¬ето на знанието, извършено от Ф. фон Хайек. Това, както по-нататък ще бъ¬де показано, става една от основополагащите тези за функцията на предприемача в общественото развитие.
Творчеството на Ф. фон Хайек на пръв поглед е твърде отдалечено от проблемите на предприемачеството. Но това е само първоначалното впечатление. Всъщност, ако се погледне към цялостното творчество на този забеле¬жителен представител на австрийската школа ще се открият три основопо¬лагащи за развитието на предприемачеството тези:
• Разделението на знанието и неговата роля в процеса на откривателството, което означава, че знанието, необходимо на предприемача, е знание за то¬ва къде да се "търси знание", а не самата пазарна информация. Такова знание по своя характер е неявното знание
• Индивидуализмът, което означава, че всеки индивид трябва да преследва своя интерес и собствените си планове, което от практическа гледна точка означава:
1. правото на собствен избор;
2. правото на собственост;
3. свобода на инициативата;
4. свободата на договаряне;
5. свободата на придвижване
• Ролята на предприемача в конкуренцията като процедура на откритие, което практически означава, че на конкуренцията трябва да се"...гледа на процедура на откриване на такива факти, които, ако не прибегнеш до нея, не биха били известни на никого или най-малкото, не биха били из¬ползвани". Тази роля Хайек определя на предприемача.
Първото цялостно методологически обосновано изследване върху роля¬та на предприемача в общественото развитие е извършено от австрийския учен Й. Шумпетер през 1911 г. Неговата основна теза обаче противоречи на основните принципи на класическа икономическа теория, а по-късно и на кейнсианската теория, които независимо от различните изходни точки имат пълно съгласие относно властта на пазара в техните модели и развитието на обществото.
Й. Шумпетер долавя, че класическата теория не дава достатъчно вярно от¬ражение на икономическата реалност, че тя е само (което е присъщо и на всички икономически теории) формула за спокоен живот на учени и държавници. Тя им е необходима като основа, върху която е възможно изг¬раждането на правилата за функциониране на бизнеса - данъци, такси, мита и пр. Ето защо основен постулат на всички известни икономически теории (класически, неокласически, неокейнсиански) е равенството, равновесието между определен брой ресурси. Но всяко равенство или равновесие изключ¬ва човека, човешкия фактор. В тези теории предприемачът не съществува или ако съществува, той е само елемент на т.нар. външна среда. В тези случаи ролята на провокатор на развитието се приема или от държавата, или от пазара. Й. Шумпетер е първият, който вменява на предприемача фун¬кцията на провокатор, носител на развитието.
В основата на развитието, посочва Й. Шумпетер, стои способността на чо¬века да създава и въвежда в употреба нови неща, т. е. "осъществяване на но¬ви комбинации" или “иновации”, разглеждани от него като:
• още неизвестно за потребителите благо;
• внедряване на нов метод на производство;
• усвояване на нов пазар, на нова пазарна ниша;
• нов източник на суровина, организация или реорганизация;
• организационно нововъведение.
Шумпетеровото изследване в неговия труд “Теория на икономическото развитие” (1911 г.) доба¬вя концепцията за иновацията към определението на предприемачеството, той подчертава и ролята и отговорността на предприемача при създаването и поддържането на икономическите процеси. Въпреки че в неговата творба, отнасяща се до бизнес циклите, равновесието се разглежда като нормално състояние, той признава, че основен източник на неравновесие е предприемачът. Нещо повече, изследователите на предприемаческите процеси споделят стано¬вището, че предприемачеството включва създаването на нови предприятия и че предприемачът е техният основател.
В същото време, посочва той, предприемачът е носител на риска. Теза, подкрепена по-късно от П. Дракър. Тази функция той вменява на собствени¬ка на капитал, с което не дава пълна дефиниция на същността на предп¬риемача.
Израел Кирцнер, един от най-новите представители на австрийската школа, представена най-вече от Лудвиг фон Мизес и Фридрих фон Хайек, несъмнено има съществен принос в развитието на теорията на предприе¬мачеството. Един пазар, пише той, който се състои от икономизиращи и максимизиращи индивиди, не генерира пазарния процес, който ние се стре-мим да разберем. За да се появи пазарният процес, е необходим още един елемент, който не става ясен в тесните концептуални рамки на (неокласическото) икономическото поведение. Този елемент на пазара се определя като предприемачът .
До този извод И. Кирцнер идва, анализирайки затрудненията на традиционната икономическа теория в практическото приложение на фундаментал¬на теоретична теза за индивидуалния избор и неговата максимизация. Той смята, че подвеждането на предприемачеството от страна на неокласическата теория като оскъден ресурс е принципно погрешно. В замяна на това той формулира тезата за изнамирането на нови възможности, на откритието. Както посочва по-нататък самият И. Кирцнер, откритието не може да бъ¬де планирано от която и да е система, а могат да му се създадат условия чрез развитието на децентрализирания процес на предприемачеството.
Основният принос на И. Кирцнер в теорията на предприемачеството обаче се състои в това, че свързва нововъведението и интерпретацията в едно взаимообусловено цяло. Той доразвива идеята на класическата икономическа теория за индивидуалния избор в рамките на предварително определени граници и цели, като приема възможността индивидът (в случая, предприемачът) да излезе от първичната интерпретивна рамка и да създаде нова. По то¬зи начин той придава на предприемача водещата роля в развитието, опреде¬ля функцията му на провокатор на развитието на икономиката.
Нововъведението, посочва П. Дракър, наричан още баща на съвремен¬ната теория на предприемачеството, е "специфичен инструмент на предпри¬емачите, средство, с помощта на което те използват в свой интерес изменени¬ята като благоприятна възможност за осъществяване на различни сто¬пански дейности". Предприемачите, като носители на нововъведенията, разглеждат промяната в икономиката като нещо нормално и здравословно. Но П. Дракър прави нещо повече, което му придава водещо място сред уче¬ните, изследващи предприемачеството. Той свързва предприемачите, ново¬въведенията и развитието в едно цяло - предприемаческото общество, като приема, че не политиците, икономистите и собствениците на капитал разви¬ват едно общество, а това правят предприемачите.
Това той забелязва още у Ж. Сей и Й. Шумпетер, но у тях тази конструкция е все още недостатъчно добре откроена и формулирана. Те, предприемачите, не предизвикват промяната (тя съществува обективно, т.е. независимо от тях), но те "търсят промяната, реагират на нея и я използуват като възможност". И това те правят в границите на цялото общество, във всичките му сфери и дейности.
П. Дракър внася яснота по един от най-спорните въпроси в предприемачеството - за личностните характеристики на предприемача. Той пише "предприемачеството е разделителна линия както за отделната личност, та¬ка и за дадена институция. То не е персонална отличителна черта. Всеки който притежава способността да приема решения, може да се научи да бъ¬де предприемач и да се държи като предприемач". Следователно предприе¬мачеството е повече поведение, отколкото личностна характеристика. Все¬ки, който може да поеме отговорност, да вземе решение, да бъде устойчив на натиск, да комбинира знанието за различните ресурси и пр., може да бъде предприемач, но и всякакъв друг. Противоположните качества не биха дали шанс на когото и да е и в която и да е сфера на човешката дейност.
