За да добием представа за политическата философия на социалдемокрацията изобщо, ще разгледаме немската социалдемокрацията, която заема водещо място в световното социалдемократическо движение.
Политическите възгледи на немската социалдемокрация преминават през няколко етапа на развитие. Първите нейни представители изхождат от Марс и Енгелс. За определен период тя се идентифицира с политическите възгледи на марксизма.
Още от самото начало западната социалдемокрация изоставя много основни политически идеи на марксизма. В края на 19 век и началото на 20-ти век Бернщайн замисля западната социалдемокрация като своеобразно „очистване“ на работническото движение от „революционно-разрушителните“ и „балканско-якубинските“ политически елементи. На тази идейно политическа база постепенно се формира класическата западна социалдемокрация.
Между двете световни войни и особено след Втората световна война, западната социалдемокрация постига редица положителни положителни резултати, свързани преди всичко с изграждането на т.н. „държава на благоденствието“ от времето на т.н. „социално-демократична ера“ на 70-те години на 20-ти век.
След Великата френска революция лявата политическа мисъл преминава през редица етапи на развитие, за да стигне до крайно леви радикално-революционни прояви и постепенно след серия от революции в средата и втората половина на 19 век и бурното развитие на капитализма и политическата демокрация от края на 19 век и началото на 20 век да се успокои, преди да се раздели на две основни крила – социалдемократическо и комунистическо.
На първо място социалдемокрацията се отказва от радикално-утопичните цели и проекти на марксизма. Не борбата за далечни и съмнителни цели, а всекидневната политическа работа за напълно реални подобрения в положението на трудещите се идва на преден план в политическата доктрина на немската социалдемокрация. Първоначално Бернщайн защитава тази теза чрез позовавания на Маркс и Енгелс. Но Бернщайн и привържениците му искат съществено изменение на формите на политическата борба. Те се отказват от радикално-революционните средства и политическа борба и на тяхно място предлагат мирните и постепенни социални реформи.
Централно място във формирането на западната социалдемокрация заема отношението между класовата диктатура и демокрацията. Лидерите на западната социалдемокрация отначало изключват диктатурата и приемат демокрацията като върховна ценност на социализма. Демокрацията не е просто средство, а висша ценност и състояние на модерното общество. В този смисъл социалдемокрацията е неотделима от демокрацията. Социалдемократите се борят за разширяването на демокрацията и то в онези нейни форми, в които тя функционира в новото буржоазно общество. Буржоазната демокрация се включва в социалната демокрация не само изходна предпоставка, но и като основен елемент и фактор на социализма.
От особена ценност за социалдемокрацията е борбата за всеобщо изборно право, за включване на работниците и всички други трудещи се в парламентарната демокрация. В разбиранията на западните социалдемократи демокрацията е тясно свързана и с разбирането за свободата. За разлика от лявото крило на социализма тя разбира свободата не само като колективна и групова, но и като личностна и индивидуална.
Главно чрез тази идея западната социалдемокрация се доближава плътно до типичния политически либерализъм. Като възприема от него тази идея, тя се обособява напълно от революционно-радикалното крило на социализма.
В политическата доктрина на социалдемократите идеята за индивидуалните права и свободи има централно значение. Демокрацията, разбирана като право на мнозинството да налага своята воля над малцинството не изключва правата на малцинството и отделния индивид. Волята на мнозинството не може да се налага, като се потъпкват или игнорират правата и свободите на малцинството и индивида.
По-късно след Бернщайн и Кауцки полемиката между привържениците на социалдемокрацията и неоконсервативните политически тенденции на Запад върви главно по линията на противопоставянето или свързването на свободата и социалната справедливост.
Появата на социалдемокрацията във Великобритания е силно повлияна от новия либерализъм на теоретиците като Хобхаус и Уолъс. Във Фабински есета (1889 г.) Уолъс описва своята политическа цел като „експериментална и ограничена социална демокрация“. „Новият либерализъм“ се интересува от постигането на по-голяма социална справедливост и по-честно разпределяне на икономическите облаги, за да се осигури по-голяма свобода. Механизъм за това трябва да бъде държавната намеса в икономиката.
Отначало някои фабиянци, особено двамата Уеб, не виждат нужда от социалистическа партия – нуждата ще проникне сред водачите на съществуващи партии, по-специално прогресивните елементи от либералната партия, така че социализмът ще бъде постепенно като резултат на един дълъг период на социална реформа. По този начин социализмът не изисква никакво решително скъсване с капиталистическото общество, а ще бъде, както заявяват Коул и Поспийт, „логическият край на една постъпателна политика на социални реформи“. Социализмът в неговото социалдемократическо разбиране е комбинация на политическа демокрация, социална държава и образователни възможности и по-голяма справедливост, като всички те трябва да се развиват в средата на една смесена икономика.
Социалдемократът трябва да търси вдъхновение и ръководство другаде – стойности като социална справедливост, равенство и разпределение на властта.
По-голямо равенството ще се постигне чрез две главни средства. Първото и най-главно е икономическият растеж. Другият важен елемент е търсенето на равенство с общообразователни училище, което едновременно ще разшири възможностите за образование и ще представи на децата с различен социален статус възможност за еднакво образование.
През 1981 г. се формира социалдемократическата партия. За да характеризираме социалдемократическата левица, следва да поясним, че социалдемокрацията споделя привързаността на демократичния социализъм към демокрацията, но отхвърля водещата роля на собствеността, която Маркс и демократичния социализъм смятат за централна, и определя социализма най-общо чрез преразпределението и по-голямото равенство в условията на смесена икономика.
Значим принос в разработването на съвременните схващания на социалдемокрацията за свобода, социалната справедливост и солидарност, има Вили Брандт. За социалдемократите обаче, социалната справедливост при всички случаи предполага някаква форма на социално равенство или поне намаляване на големите социални различия. За тях свободата на личността е свързана с ограничаване на тези различия.
Западните социалдемократи се отказват от идеята за пълно социално равенство като основа на социално справедливо общество. Но те се борят за постепенно и поетапно движение към по-голяма социална справедливост и се отказват от идеята за ликвидирането на класите и експлоатацията от страна например на едрия капитал. Но се борят за повишаване на жизненото равнище на работниците и за формиране на мощна „средна класа“. Социалдемократите са за ограничаване на изключително голяма икономическа власт във все по-малко ръце чрез силно социално ориентирана данъчна система на облагане на големите доходи и печалби.
Нито един от източно-европейските страни не приложи социалдемократическите политически и особено социално-икономически модели за преход към смесена пазарна икономика въпреки, почти всички те в началото прокламираха именно западния социалдемократически път на развитие.
Главният проблем в тази криза е отново отношението между свобода и социално равенство, икономическа ефективност и социална ефективност. “Социалдемократическата ера“ от 70-те години се трансформира в неоконсервативни и неолиберални икономически програми през 80-те години, които дава пълен простор на свободата на едрия капитал, на неограничено повишаване на неговите печалби. Налице е политически вакуум – консервативните модели се натъкват на големи трудности, но социалдемокрацията не може да предложи нова алтернатива.
Съвременната социалдемокрация е изправена пред твърде сложни проблеми, и то не само в социално-икономическо, но и б чисто политическо отношение, като партия, организация и движение. Провалът на неоконсервативните програми кара масите да търсят лява алтернатива. С това се обяснява и сегашните политически успехи на левицата на Запад и Изток. Политическия завой наляво в редица страни обаче не може да се запълни със собствено социално-икономическо съдържание именно поради липсата на адекватна на новите условия лява алтернатива.