Лекции по Икономика

15. Консервативната политическа доктрина

Възникването на консерватизма като политическа идеология, като традиция в политическия смисъл и практика се отнася във времето след френската революция през 1789 г., и неговото цялостно формиране става факт през първата половина на 19 век, когато заедно с либерализма и социализма, се налага като едно от най-значителните направления в политическата мисъл.
Най-често за баща на съвременния консерватизъм се определя Едмънт Бърк. Идеята за историческата приемственост и историческа перспектива са основополагащи в теорията на Бърк. До голяма степен консерватизма на Бърк се изгражда върху философски обоснован скептицизъм по отношение на възможностите да се опознаят историческите процеси.
Консерватизмът е представен в историята на политическата мисъл от широк кръг автори със значителни различия във възгледите. Твърде големи са и различията на консервативните идеи в различните страни. През 19 век се формира консервативен светоглед и се очертават основни негови признаци и структурни елементи, които го характеризират като особена политическа теория. Тези признаци и елементи биха могли да се разглеждат в следния ред: 1) божествената предопределеност на историята. Хората трябва да се съобразят с даденото от Бога относно принципите на устройството и управлението на обществото. А социалният прогрес е опит, който се трупа и предава от поколение на поколение, намирайки материален израз в системата от ценности и институции; 2) религия и морал – моралът помага на човека да формира отношението си с други хора, а религията го мотивира да опознае себе си, да се овладее и разбере призванието на съдбата; 3) традициите са фактор на приемственост в системата на консерватизма; 4) авторитет – линия на консерватизма, която изисква да се зачитат дадените от Бога авторитети – крал, аристокрация, баща; 5) антиегалитарност – консерватизмът не приема идеята за естествените права, присъщи за либерализма. Според консерватизма хората са неравни по природни заложби, произход, качествени възможности и постижения; 6) скептицизъм – политическата функция на консерватизма е твърде близка до скептицизма, който приема, че човешкият разум не може да обхване цялото явление, а още по-малко е способен да проникне в същността му; 7) държавата – в теорията на консерватизма основна функция на държавата е да поддържа реда и сигурността. Но пак според консерватизма ролята на държавата трябва да бъде ограничена; 8) редът е фундамент на всички добри неща за консервативната политическа функция; 9) семейството притежава изключително висока нравствена ценност в системата на консерватизма. Без семейството е невъзможно каквото и да е възпитание, формиране на морален човек и запазване на традициите; 10) свободата като ценност се разглежда от консерватизма във връзка с авторитета и реда. Свободата се постига и защитава чрез ред, правила и авторитет.
Консерватизмът носи идеята за запазване на статуквото, но без да изключва развитието. Особено трайни се оказват националните особености на консерватизма от 19 век. В основата му лежи разбирането, че чрез политическата дейност могат да бъдат смекчени, но не и отстранени противоречия, които характеризират човешкото битие. Консерватизмът приема, че злото и страданието са неделима част от съществуването и следователно мъдростта се проявява в действия, които макар и скромно, но реално ще намалят противоречията, злините и страданията.
За консерватизма самата природа на социалните противоречия поставя ограничения пред политиката като човешка дейност. От тази гледна точка консерватизмът се характеризира като изкуство на политически компромиси, на равновесието и умереността с цел да се запази един ограничен политически стил. Консерватизма има социално-политическа функция. Тя се състои в това, че като система от идеи консерватизма аргументира и оправдава съществуващи социални отношения и социални групи, които противостоят на нови социални групи и отношения чувствайки се застрашени от тях.
На второ място можем да поставим ценностната функция на консерватизма. Тя се изразява в съхранението и пренасянето на вечните ценности за стабилен и свободен живот в различните обществени условия без да се свързват с определени социални групи.
Ерик фон Кюнелг-Ледин се опитва да обобщи идеите на консерватизма в своя труд „ Портландска декларация “. В тази негова творба са описани и ценностите на консерватизма. Той смята, че е необходимо управление на една държава от най-високо качество, вместо съществуващо днес в западния свят максимално управление от най-висок порядък. Ерик фон Кюнелг-Ледин смята, че е необходимо едно квалифицирано управление. В този смисъл Платон е казал, че докато кралете не станат философи, а философите не станат крале, няма надежда за добре управлявана държава.
Една друга ценност на консерватизма е личната свобода, и свободата изобщо. Свободата е вътрешно свързана с държавната собственост и тази ценност трябва да принадлежи или на частни лица или на политически организации. Според Ледин трета възможност няма и той смята, че правото да притежава собственост е дадено на човека от бога и той е единствената възможност да бъде материално свободен и да се защитава. За Ледин много е важна системата на свободната инициатива. За консерваторите е важно и устойчивостта на семейството. Една дума ценност е традиционализмът. Традициите регулират обществото , макар и да се налага понякога периодичната им промяна, която обаче поражда не сигурност.
Консерватизмът се превръща в неоконсерватизъм като възприема в преобразуван вид икономическата програма на либерализма. По своята стопанска политика неоконсерватизмът се покрива с неолиберализма.
Неоконсерватизмът се приспособява преди всичко към информационните технологии и новата икономическа рационалност. Като се опира на авангардните технологии, той се стреми да постигне стабилност и постепенност в промените, да запази в преобразувана форма традиционните морални и религиозни ценности, да опосредствува нарастващото социално неравенство и икономически успех.
Главното в неоконсерватизма е стопанският либерализъм. Неговото съдържание не може да се разбере без да се анализират основните елементи ха неолиберализма.
Един от видните представители на съвременния неолиберализъм е Ростоу, който разграничава два вида стопански либерализъм. Първата форма на стопанския либерализъм според него е палеолиберализъм, който иска възможност най-свободно от държавна намеса стопанство. Стопанският либерализъм издига в догма автоматичната хармония на пазара чрез постигането на спонтанно стопанско равновесие, свободната игра на пазарните сили, изглаждането на противоречията и съгласуването на интересите чрез неограничена конкуренция.
В резултат от борбите на работническото движение и социалдемокрацията в края на 19 век започват да се изоставят догмите на класическата идеология на свободния пазар и да се създават условия за преминаване към втората форма на стопанския либерализъм в схемата на Ростоу. Тук на преден план излиза нуждата от съгласуване на свободната търговия и решаването на социалните проблеми.
Неоконсервативният неолиберализъм е специфична реакция на нарастващата интервенционалистика политика на държавата и на възникването на плановото стопанство през 20 век. В най-общ план неоконсерватизмът е за създаване от държавата на институционални рамки на стопанските процеси, с цел да се осигури конкурентно способно и ефективно стопанство, намесата на държавата в непосредствения процес на стопанската дейност се отхвърля.