Лекции по Икономика

4. Демокрация. Произход и исторически форми. Антична полисна демокрация. Модерната демокрация. Проблеми на постмодерната демокрация.

Терминът „демокрация” се използва за характеристика на определен кръг идеи и на определен тип и форма на държавата, и на определена политическа система. Семантично смисълът на демокрацията се извежда от съчетанието на думите „демос” – народ и „кратос” власт – народовластие. В съвременната теория демокрацията се определя като управлението на народа.
Най-стария модел на демократично обществено устройство е известен като модела на „пряката демокрация” – Атина (6 – 4 век пр. н. е.). Демокрацията в Древна Гърция през класическата епоха има сходни институции с тези на аристокрацията и олигархията. Реалната власт е била в събранието на свободните граждани (еклезия). То се е събирало редовно. Всички свободни, пълнолетни жители на града-държава (без жени и чужденци) имат право да участват лично в управлението, като се вкл. в работата на властовите институции в полиса. Събранието контролирало дейността на съвета и магистратите, и е решавало всички важни държавни въпроси с декрети. Значителна роля в елинската демокрация са играли демократичните съдилища.
Главните теоретици на модела на пряката демокрация са Платон и Аристотел.
Платон пръв осмисля и посочва в систематичен вид положителните черти на демократичното обществено устройство, те са три:
- Способността и да осигурява свобода на гражданите (обществено благо)
- Демокрацията е приятна форма на обществено управление
- Многообразието на формите, при които се реализира тя.
Платон обаче вижда и посочва слабостите на демократичната обществена уредба: ако има народовластие се наблюдават признаци на хаос, не се осигурява необходимата компетенция при вземането на управленски решения; демокрацията формира бавно качествен управленски елит поради две причини: често се сменят управляващите и всяко властово решение се оглежда от всички страни; тя е бавна власт, бавно се вземат решения, а това при условия на война е недопустима; демокрацията трудно се задържа в разумни граници – лесно поражда анархия, безредие и дори безвластие – от тях се възползват властолюбците – лесно ражда диктатура.Тя е ценна, но крехка власт.
Според Аристотел демокрацията е най-стабилната и трайна обществена уредба – максимален брой от хората в обществото са добре устроени. Той разширява представата за ценностите, които демокрацията осигурява на обществото – демокрацията гарантира едновременно свобода и равенство. Аристотел доказва коя е най-стабилната социална основа на демокрацията – средната класа. Пръв систематизира вариантите на пряката демокрация – 5 вида. Аристотел също пише и за слабостите на демокрацията, но според него те могат да се компенсират, т.е. да се отстранят. Аристотел определя три центрове на власт: т.нар. „Обсъждащ център” – обсъжда и приема закони; „Управляващ” – изпълнителната власт; „Съдебен”.
Приблизително по същото време, когато народното управление е въведено в Гърция, то се появява и в Рим. Римляните обаче наричат системата си република. Правото на участие и управлението на републиката в началото са имали патрициите, а по-късно и плебеите получават достъп до него. Народните трибуни са уравновесявали властта на консулите и сената, поддържали са равновесието между тях и народа. След 44 г. Римската империя рухва, в резултат на което народното управление в цяла Южна Европа е унищожено изцяло.
Християнската политическа мисъл на средновековна Европа обаче, почти не се интересува от демокрацията. В края на 15 и началото на 16 век Н. Макиавели в своята класификация на формите на държавно управление поставя демокрацията сред правилните форми наред с монархията и аристокрацията. Интересът към теорията и практиката на демокрацията нараства рязко през епохата на Просвещението. В основата на този процес стои новата обществена сила – буржоазията. От 17 век европейската политическа мисъл извършва революция в демократичната политическа традиция. Просвещение мислители разработват качествено нова демократична доктрина, т.нар. „Доктрина на представителната демокрация”. Изключителен принос за това развитие и качествено ново обогатяване на демократичната традиция имат теориите на Монтескьо за разделението на властите и Русо за народния суверенитет и политическото равенство . Монтескьо формулира схема за ново държавно устройство и управление наречено модел на представителната демокрация - в него разделя и балансира трите основни граждански власти – законодателна, изпълнителна и съдебна. Русо пък доказва, че вече не може да се използва пряката демокрация.
От друга страна Марксиската политическа традиция разглежда демокрацията като форма на власт, която възниква на основата на класовите конфликти и служи за тяхното разрешаване.
След античната полисна демокрация едва през 17-18 век в Западна Европа започва формирането на нова историческа разновидност на демокрацията. До 18 век в Западна Европа господства абсолютната монархия като форма на държавно управление. Преходът от традиционната автокрация към модерна пол. демокрация става в резултат от действието на редица фактори. Индустриалната революция довежда до появата на средната класа, която трансформира икономическата си мощ в политическа. Започва утвърждаването на новите основни политически институции и ценности.
Революциите в Европа преструктурират институционалния процес. Определящо значение за институционалното развитие на държавата придобива нацията в нейните две измерения: като суверенна колективна общност и като общност от свободни граждани. Революцията дава повсеместен тласък за развитието и на пол. партии. Създава се една нова политическа институционална система, която олицетворява съществуването на свободния гражданин и осигурява участието му чрез правото да избира и да бъде избран в управлението на държавата. В резултат на това се появява политическата демокрация като форма на гражданска власт и като система, която институционално ограничава упражняването на правителствената власт с помоща на държавната администрация.
Модерната демокрация е принципно различна от атинската. Тя е система от институции, чрез които гражданската власт конституира формата на държавно управление, т.е. модерната политическа демокрация се установява и развива като непряка демокрация. Развитието на този тип институции предполага и процедури, които уреждат отношенията и между самите граждани. Непряката демокрация е прието да се нарича още и политическа демокрация. Като такава институционална система политическата демокрация е форма на гражданска власт. Чрез тази власт се излъчва гражданско мнозинство, формирано от участниците в изборите. Това мнозинство съставя правителството. Пол. демокрация осигурява упражняването на т.нар. ограничена власт. Това се постига чрез разграничаване на пол. институции от останалите обществени институции (партиите). Ограничителният ефект се постига още и чрез спазване на правилата за мандатност. Важна роля за това играе държавата, която се явява като необходимо условие за съществуването на пол. демокрация. Това става по два начина: чрез изискването си за легитимност на пол. субект (узаконяване на всяка партия) и чрез спазване на превилата от страна на държавата, които гарантират легитимния характер на изборния процес.
Политическата демокрация предлага условие за включване в политическия процес на индивидуални и частни интереси. В това отношение с най-големи възможности разполагат пол. партии, които могат да реализират частни интереси като ги представят за собствени.
През 19 век в труда си „Демокрацията в Америка” (1835) А. дьо Токвил разглежда демокрацията в контекста на извечните човешки стремения към равенство и свобода. Токвил търси отговор на въпроса какво прави толкова стабилна американската демокрация. Дава два отговора. Първият се свежда до приложението на азбучни принципи на пол. демокрация – всеобщото избирателно право, конституционализма, разделението на властите и федералното устройство на държавата; и вторият отговор намира в ефективността от приложението на системата от „сдържания и противотежести”, която регулира баланса на властите и осигурява хармоничното развитие на обществото.
Друг съществен принос в анализа на теоретика е критичната оценка спрямо американската демокрация, отбелязвайки нейните негативни проявления, едно от които е тиранията на мнозинството, най-общо разбирана като господство на общественото мислене. Той разкрива непосредствената връзка между демокрацията, равенството и бюрокрацията.
20 век е време на чести провали на демокрацията. Наред с това 20 век е и време на големи демократични успехи. Глобалното развитие и разпространение на демократичните идеи, институции и практика превръщат 20 век в епоха на най-голям разцвет на демокрацията в цялата човешка история.
След Втората световна война се говори за постмодерна демокрация и проблемите, които я съпътстват. В съвремието са значими три опита на демокрацията. Това са теорията за изборната демокрация; теорията за демокрацията на участието; теорията за референдумната демокрация.
В същността на първата теория стои класическата връзка между избирател и политическа партия. Две са възможните ориентации на пол. субект. Първият начин е идентифициране на избирателите с определена партия. Във втория случай на изборна демокрация гласоподавателят е ориентиран по прагматичнист. Тук се появяват гласоподаватели, които са групирани в две разновидности. В едната група са аполитичните, а в другата – тези, които посредством изборите търсят себеизява и самореализация.
Другият пол. опит е теорията за участието. При нея силата на рационалното политическо начало принадлежи на отделния избирател, който притежава възможности за формиране на собствено мнение и пол. оценка. Тази теория се основава на значението на пол. култура на гражданите и съдържа изисквания за оптимизирането й.
В същността на референдумната демокрация стои допитване до народа по пряк начин по значими обществени въпроси.
Съвременните теории за демокрацията се сблъскват с проблема как да се усъвършенства пол. режим, как да се повиши неговата рационалност? За това най-силни преимущества има усъвършенстването на референдумната демокрация, като това означава все по-голямо включване на всички граждани и произнасянето им по вълнуващите ги проблеми, както и решаването на тези проблеми в хода на един по- демократичен и по-динамичен пол. живот. Така демокрацията може да обхване целокупно и рационално общественото мнение.
Едва през 20 век и особено през втората му половина, демокрацията придобива онзи съвременен вид, който й позволява да разгърне всичките си възможности за реалното осъществяване на смисъла й, участието на народа във властта. Демокрацията не е самосъвършенство, доколкото наред с правата и свободите тя изисква от гражданите и немалко задължения. И все пак Чърчил е казал: „демокрацията е нещо много лошо, но за съжаление никой не е измислил друго, по-добро от нея”.