В своето развитие политологията минава през четири големи периода , характерни със своя специфика в развитието на политическата мисъл. Основните етапи на политическата мисъл са обособени през Античността (гръко-римската цивилизация); Средновековието (феодализма); Новото време (епохата на Просвещението) и политическите идеи на ХХ век.
В тези периоди науката за политиката има възходи и падения. Има своите личности, характерни особености и постижения. Това политологично наследство може да бъде осмислено и използвано, ако се маркират границите, в които се развива в дадената епоха и се изведат основните идеи.
1. Политическите идеи през Античността.
Етапът на гръко-римската политическа традиция е от Vl в. пр. н. е. до lV в. от н. е. В този етап ясно се обособяват класическите представи и критерии за държавното управление. Древните автори достигат до идеята за необходимост от политиката, като полезна интелектуална дейност на човешкото общество, чрез която да се регулират взаимоотношенията между хората в една държавна организация. Неслучайно потребността от политическото познание се ражда с раждането на първите държави в нашата цивилизация.
В този първи период се създават две основни политически школи : атинска и римска.
а) Атинска политическа школа: най – голям принос в нейното развитие имат Платон ( „Държавата”) и Аристотел („Политиката”). „Държавата” и „Политиката” са първите класически политологични трудове в европейската традиция. Основните приноси за политическата наука от техните идеи са:
• първи дават обяснение за мястото на политиката в обществения живот и за това, кои са основните двигатели в нея. До образуването на държавната организация (в първобитното общество)действа първичната сила, провокирана от инстинкта за самосъхранение, няма потребност от високо интелектуална мисловна дейност за регулиране на отношенията.
• първи в европейската традиция формулират идеята за основната ценност и целта на политиката – осигуряване всеобщото благо –Платон „Държавата” т.е. индивида се отказва от първичното си свободно съществуване и доброволно се подчинява на политиката, защото тя му гарантира ред в отношенията със себеподобните.
• Платон и Аристотел обясняват и появата на политическия елит – хората, които професионално се отнасят към тази дейност. Те разграничават вътрешно разделение в работата на политиците: такива , които са граждански управници, които са военни водачи и съдии. Те са следствие от трите основни функции в обществото, които човек е склонен да изпълнява: да обсъжда проблемите,които предстоят да се решават в практическия живот и да предлага решения за тях (държавните управници); страхът от опасностите и търсенето на защита срещу тях създава военните; нуждата от гаранции за спазване на правилата в държавния живот ражда правораздавателната система на съдиите.
• античните политически мислители правят успешен опит за типовете политически режими. (тирания, олигархия, аристокрация, демокрация, тимокрация, монархия и др.) Очертават границите на възможното и невъзможното, което всеки от тях може да даде на човечеството.
• още античните мислители формулират принципа за не наследственост в политиката (в държавното управление). Платон, предлага деца на държавни дейци да не се включват в списъците за участие в управлението, защото така възможността за обновяване и подобряване качеството на управниците се ограничава.
• политическата дейност е почетна, безкористна и се прави от мъдри хора. За това е необходимо да се осигуряват предварително всички материални условия за тази дейност от обществото. Не е нужно управниците да получават заплата за труда си.
• първият известен метод на политологията – анализ на базата на емпиричните наблюдения (Аристотел, Политика) дължим точно на античните мислители.
б) Римска имперска политическа школа:
Заради обстоятелството, че римската политика се реализира в нови обективни условия, политическата мисъл там поставя други акценти в политическото знание.
• държавата вече не е с размерите на полис, а световна империя с централизирана власт.
Държавата представлява конгломерат от народи на различна степен на обществено-културното и политическото развитие.
За това:
• до обогатява се разбирането за политиката , която не е насочена вече към равни и не може да има ,,общо благо” за всички граждани, като при гърците. Политиката сега е изкуството разумно да се прилага закона. Ако гърците тръгват от естественото право и стигат до закона , като финал в политическия процес, римляните тръгват от закона , като воля на държавата , която всички трябва да изпълняват. Тези еднакви задължения водят до спазване и на равни права в империята. Изпълнението на законовите норми е правилната политика.
• римските автори работят по въпроса за индивидуалните качества на политиката (Цицерон, Диалози за държавата и за законите). Добрите политически идеи могат да се провалят , ако управника (владетеля, императора) е некадърен. Задължително условие за позитивна политика е мъдростта на владетеля , умът му.
• римляните разработват теорията за ,,политическия цикъл" (Цицерон), който се затваря между две отправни точки– държавата и гражданина. И двете имат права и задължения и материализират политиката. Ако държавата или гражданите не изпълнят своите задължения един към друг, те губят възможност да защитят своите права със средствата на политиката.
• римляните имат принос във формулирането на нов метод на изследване в политическото знание – историческия. Те използват познанията от републиканския период в управлението на Рим, като се стремят да ги развиват в имперски условия. Но не разработват механизъм за избиране на най – добрите в управлението. Това създава на Римската империя условия за нейната гибел.
2. Политическите идеи на Средновековието
(1200 години )
Този етап съвпада с развитието на феодализма. ( V в. – ХVll в.)
В този период други обстоятелства влияят върху развитието на политическата мисъл :
• отново се появяват малки държави в Европа с разпадането на Римската империя, т.е. политическата арена , върху която се развива държавното управление се спестява.
• влияние на неевропейски , азиатски народи в европейската политическа традиция, която отново трябва да се ,,европеизира,, .
• влияние на християнската културна революция върху духа на европейските народи.
Християнството хуманизира междуличностните отношения, но деформира стила на европейското политическо мислене. Ако за езичните народи до тогава е нормално човек сам да твори своите закони на управление , за християните само бог управлява и създава закони, а човека трябва да ги спазва. Той не може да променя законите и да рационализира обществото. Политически идеал стават божиите закони. Творческата дейност в политическото познание се парализира. Емпиричното знание е отречено и политическата мисъл се догматизира.
Богословската доктрина за политиката ражда ,,светата инквизиция, която да брани положената представа за властта и управлението.
Такава догматика естествено ражда и своето противодействие – опозиционните политически движения (например богомилите ). Ересите обаче само могат да дестабилизират теологичната представа за политиката, но не и да я премахнат.
Исторически това става възможно през XIV в.-XV в. след великите географски открития.
3. Политическите идеи на Просвещението
(от XVII-XIXв.)
Новите социално-икономически условия, които имат за резултат потребност от развитие на науката и зараждане на буржоазията водят и до необходимост от нов обществен ред в управлението. За 300 години, теоретици като Макиавели, Спиноза, Лок, Монтескьо, Русо и др. преобръщат библейско – теоретичното познание за политиката. Възстановяват античните идеи за политическото управление и ги развиват в новите условия. Макиавели формулира ,,дедуктивния метод, на политическото мислене, или комбиниран анализ на политическата теория и политическата практика , чрез която се откриват ритмично повтарящи се прояви , тенденции и резултати в политиката. Систематизирането им води до откриването на специфичните политически закони. Макиавели по този начин открива серия закони в политиката, валидни до днес. Откриването на частнонаучния политически закон налага политологията като самостоятелна наука. Новото развитие на емпиричната политическа наука и обвързването ú с политическата теория през Просвещението води до още приноси към политическото мислене в Европа :
• отхвърля се тезата за божествения произход на властта.
• доказва се безсмислието на абсолютната централизирана власт.
• връща се забравената теория за върховенство на народа , като суверен в политиката.
• оформят се идеите за политически конфликти и революциите, като средство за разрешаване на тези конфликти.
• ражда се идеята за основния закон на държавата – Конституцията, която да изясни правата и задълженията на държавата и гражданите.
• очертават се контурите на гражданското общество като организация на свободни граждани , които имат свои права и задължения и те не могат да се отнемат.
• възниква теорията за правата на човека.
• разработена е доктрината за разделението на властите, като единствено , основно средство за демократично управление.
• развива се идеята за политическата партия, като фактор в политиката.
• развива се теорията за политическите елити и за идеологиите (консервативна, либерална и социална ).
ХlХ век излъчва и своите крупни представители на тези идеологии :
- либерализъм – Дж. Ст. Мил и Ал. Дьо Токвил
- консерватизъм – Хегел , Ницше
- социализъм – Сен Симон, Р. Оуен, Маркс Енгелс, Мих. Бакунин и др.
- През втората половина на ХlХ век тези три доктрини водят остри борби за идеологично надмощие. Мощната индустриална революция през същия период допълнително засилва тази колизия. Острите социални проблеми не могат да се решат от либерализма и консерватизма. От началото на ХХ век назряват конфликти с революционен изход. Така в края на ХlХ век се слага завършека на обособяване предмета на безпристрастната политология.
4. Политологията на ХХ век
От 1917г. в Европа започва практическото прилагане на социално ориентираната политическа парадигма. След Втората Световна война около ⅓ от света попада под нейно влияние. В изострена конкурентна борба либерализма и консерватизма, в края на ХХ век можаха да върнат политическите идеи в тяхното демократично русло, пречистени от тоталитарни идеологеми.
Новото в политическата наука през втората половина на ХХ век е разработването на принципно нови методи на политическото мислене , като например прагматичното политическо мислене. Всички ценни политически идеи се интегрират в едно цяло и постепенно се реализират в практиката (например нормиран работен ден, минимална работна заплата, социални осигуровки и др.), без революционните скокове. Ето защо при либералните демокрации днес се губи границата между ,,социалистическо,, и ,,капиталистическо,,. Принос на политическата наука от втората половина на ХХ век още е :
- разработване теорията за политическия мениджмънт.
- теория за вземане на политическо решение
- теория за политическото поведение
- развитие на политическата култура
- развиват се въпросите за политическото лидерство
- теория за политическите режими
- разработена е проблематиката за политическия конфликт и методите за неговото разрешаване.
Известни мислители в този период са Збигнев Бжежински, Хана Аренд, Б. Ръсел, Ж.П.Сартър, Карл Попър, Ралф Дарендорф, Р. Арон и др.
