В своето утвърждаване като наука, Политологията минава през четири големи периода.Те характеризират специфичните особености в развитието на политическата мисъл. Такива се обособяват през Античността (периода на гръко-римската цивилизация), през Средновековието (когато се развиват феодалните отношения), в Новото време (което има за резултат буржоазно-демократичните промени,права и свободи) и политическите идеи на ХХ век. В тези периоди науката за политиката има свои личности, характерни особености и постижения. Особен принос за развитие на политическите идеи имат най-вече личности и държави, водещи в общо цивилизационните процеси на света.Това до голяма степен е характерно за европейските държави.Във всеки етап от посочените периоди Европа допринася изключително много за развитието на световната политическа теория и практика. В зависимост от историческите условия, различни региони и държави от континента са участници в тях.Понякога по-късно възникнали държави могат да се окажат в даден период с по- голям принос в способността да развиват политическите идеи и практика, а след време да отстъпят преднина на други страни, генериращи идеи и опит.Това до голяма степен се отнася до развитието на политическите идеи и традиции в България.
Създаването и укрепването на българската държава започва през Средновековието, но успява бързо да се развие като политическа и военна сила.Тя много скоро става една от най-големите европейски държави (след Византия и Франкската империя), със свои образци в развитието на политическите идеи.До приемане на християнството и възникване на славянската писменост, което в основни линии завършва процеса на формиране на българската народност, отсъстват необходимите предпоставки за развитието на една напълно оформена държавна култура и обособена теоретична мисъл.
Основната сфера на проява на теоретично мислене до ІХ-ти век са митологията и езическата религия.В тях липсва цялостната картина за света и мястото на човека в него.Прояви на генезис на теоретична мисъл са правните норми и закони на Крум и запазените отделни каменни надписи.Особено значим е Омуртаговият надпис, свидетелствуващ за голямото военностратегическо и архитектурно строителство, осъществявано с идеята за приемственост и принос към обществените ценности: “Човекът дори и добре да живее-умира.И друг се ражда.И нека роденият по-късно като види тези писмена да си спомни за онзи, който ги е направил”-се изтъква там.
Едва с приемане на християнството(865г.), което съвпада с началото на укрепване и разцвет на феодалното общество, а също и с началото на официално приемане на славянската писменост (886г.)възникват условия за формиране на обществено съзнание и прояви на философско и политическо мислене.Естествено е светогледът на българите да е тясно обвързан в този период с теологията, както това е характерно за общоевропейската политическа мисъл тогава.
У нас, теоретичното знание се развива под непосредственото влияние на византийската богословска и философска литература и частично- под влияние на древногръцката философия(Платон и Аристотел) .Успоредно с тази тенденция, съобразно конкретните условия и потребности на страната се заражда оригинална славянска култура в Преславската (Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Цар Симеон) и Охридската (Климент Охридски и др.) школи,които оказват силно влияние за развитието както на българската, така и на културата на всички славянски народи.
Историята на средновековната българска философска мисъл започва от ІХ-ти век, а личността която дава силен първоначален тласък на теоретичното мислене е Константин Кирил-Философ, чиито идеи са в основата на теологофилософската мисъл в България: “Да се опознаят божиите и човешките неща, да се приближи човекът до бога, доколкото е възможно и да се приучи чрез добродетел да стане като Онзи, който го е създал по свой образ и подобие” -съветва той търсейки отговор на въпроса: Какво трябва да прави философията?Възгледите на Климент Охридски, Йоан Екзарх, Константин Преславски, Патриарх Евтимий, Киприан и Григорий Цамблак носят в себе си влиянието на тази идея за философията, която в последствие интерпретират и разширяват.Най-виден теоретик през епохата е Йоан Екзарх.Заставайки на идеалистични позиции, той критикува схващанията на древногръцките материалисти за сътворението на света.В „Шестоднев” Йоан Екзарх развива идеята за царската институция като висше творение на Бог и най-високопоставена в обществено-политическия живот,а нейната дейност-като най-важна и чудодейна сила за народа и държавата.
Тази висша власт се наследява, както в много страни,”царството се приема по родство и у българите” . Дворецът в който живее и управлява царят заедно с болярите е толкова богат и пищен, че „само със собствените си очи бихте могли достойно да научите за тази красота и ред” .Царските заповеди,мисли и осанка са озарени от божията сила,а „простия народец” е толкова респектиран, че безпрекословно се подчинява и му се възхищава.По този начин, старобългарският книжовник много точно и силно предава отношението на преклонение, което трябва да изпитват простосмъртните към царската власт и определя централното място на тази най-важна управленска фигура в средновековната държава.
Колизиите във феодалното общество се премълчават от официалната книжнина.Те стават социална основа за появата и широкото разпространение на ересите.Богомилството е най-разпространената ерес, възникнала през втората половина на Х-ти век.Тя е самородно българско идейно течение, начело с поп Богомил. По своята същност е религиозно-философско, социално-етично, реформаторско, антифеодално движение.Основният богомилски теоретичен труд е „Йоановото евангелие” или „Тайната книга”.Заобикалящата човека действителност се приема за дуалистична.Тя се състои от невидим духовен и видим материален свят.Творец на невидимия (огън, вода, въздух и др.) е бог.Сатаната (сатанаил или дяволът) е този, който преустройва видимия свят и порядките при които живее човекът.Това дава достатъчно основание на богомилите да отхвърлят религиозните тайнства и ритуали на официалното християнство, което се обслужва също от човеци.Те проповядват неподчинение на обществените порядки на земята.Препоръчват непосредствено общение с бога и порицават посредничеството на божиите служители, които като наместниците на бог на земята възприемат себе си като благословени, а всъщност са белязани със сатанинските сили на земята.Богомилите всъщност проповядват идеите на първите християнски общини.Така, българската неофициална политическа мисъл развива идеи, близки до разбиранията на Мартин Лутър и Реформацията през ХV-ти век в Западна Европа за „всеобщото свещеничество”.Но в този по-ранен етап доминира само идеята за отрицание на тогавашната обществено-политическа действителност.В „Беседа против богомилите” Козма Презвитер предава точно настроенията и разбиранията на богомилите за неподчинение срещу целия установен обществен ред и институции.Но крайно отрицателно отношение към официалните държавни институции крие опасност за развитие на нихилизъм, безотговорност и неуважение към държавността и порядките в обществото.Въпреки тези особености, богомилството е ярко изразено идейно течение.То е форма на силен социален протест в период на упадък на Първа българска държава,напълно рожба на своето време.То може само да дестабилизира теологичната представа за политиката, но не и да я премахне, което всъщност и в европейски мащаб е възможно след ХV-ти век.
Икономическият напредък и стабилизиране на Втора българска държава(ХІІ-ХІV век) дават своето отражение върху развитие на политическите идеи.При управлението на цар Иван Асен ІІ-ри се създават достатъчно предпоставки за подем на културно-философската традиция.Най-висока степен на развитие достига тя в творчеството на Търновската школа на Патриарх Евтимий, който развива принципите на исихазма .Независимо от богословската терминология се обсъждат въпросите за възможностите на реалния човек, на човешкото познание да достигне до същността на реалния свят .
В литературата от това време има запазени и много извори, които отново свидетелствуват за могъществото на царската власт и за нейната пряка обвързаност с благодатта на божията сила.В Калимановата грамота от времето на Иван Асен ІІ се казва: „Благочестивият и христолюбив цар Асен, самодържец търновски и на цялата вселена, на българите и гърците и през Молдовлахия и на Угърската земя и на Будим, даже и до Венеция и на когото от бога е дадена власт,която се простира по цялата вселена”
Така, политически идеал за цялото Средновековие (както за България, така и в Европа) стават божиите закони.
Новите социално-икономически условия след разрушаване на феодалните отношения имат потребност от развитие на науката и зараждане на нова социална и икономическа сила в лицето на буржоазията.Поражда се необходимост от нов обществен ред в управлението на европейските страни.За 300 години (ХV-ХVІІІ век), теоретици като Макиавели, Спиноза, Лок, Монтескьо, Русо и др.преобръщат библейско-теоретичното познание за политиката. Възстановяват античните идеи за политическо управление и ги развиват в новите условия.Новото развитие на емпиричната политическа наука и обвързването й с политическата теория през Просвещението води до отхвърляне тезата за божествения произход на властта, доказва се безсмислието на абсолютната централизирана власт, възкресява се забравената теория за върховенството на народа като суверен в политиката, за революцията като средство за разрешаване на политическите конфликти, възниква теорията за правата на човека и др.
България от ХV-XVII век преживява най-критичния период в своето историческо развитие.Попаднали под османска власт, българите остават изолирани от обществено-икономическия, политически и културен подем в Европа.Те са лишени от държавна организация, от официални културни центрове, от аристокрация и интелигенция, от стопански и граждански права.Приемствеността в развитието на обществото е нарушена дълбоко.Когато европейските народи от Централна и Западна Европа рушат оковите на средновековните норми на живот и в това е съсредоточен целият техен жизнен и интелектуален потенциал, българите се борят за своето физическо оцеляване.Дейците от епохата на Възраждането не разполагат с оставената по наследство теоретична книжнина. Едва през ХІХ-ти век започва по-задълбоченото изследване на културното наследство и се разгръща мощно движение за духовно и национално освобождение на базата на започналия икономически подем.Това закъснение става предпоставка да се възприемат общокултурните и политически постижения на напредналите страни. За няколко десетилетия е изминат дългият еволюционен път на Европа, макар и в не напълно зряла форма.
Политическите теории през Възраждането (ХVIIІ-XIX век) са идеология на народ, борещ се за национално освобождение и социални права, през която призма са пречупени и осмислени европейските идеи.Много трудно могат да се отделят трите степени на европейския преход към Новото време, съдържащи в себе си трите големи епохи на Ренесанса, Просвещението и Революционния преврат.Пример за развитие на ренесансови идеи могат да се дадат в „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски.Той интерпретира величието на българската държава в миналото, за да търси там идеали и надежда.Анализът на миналото е направен в дух на романтизъм и подчертан национализъм с цел да се събуди националното самочувствие и така очертава политическата програма на новата епоха, базирана на националната идея. Посочва и задачите с които да бъде осъществена: развитие на българската просвета, борба за самостоятелна българска църква и политическа независимост. След него просвещенските идеи много бързо се възприемат и доразвиват от българската интелигенция.Успоредно с това се развиват и идеите за национална независимост, които обединяват българското общество.
Идеята за политическо освобождение, изказана от Паисий Хилендарски през 1762г. е продължено от Софроний Врачански.Тя придобива форма на търсене на практически пътища за нейното реализиране . Това е възможно чрез: взаимодействие на руската армия на юг от Дунав и въоръжено въстание на българския народ, т.е. при взаимодействие на външна сила и добра вътрешна организация. Идеал за държавната уредба на Софроний става просветната монархия в която господарите управляват кротко, праведно и благочестиво в съюз с църковната власт и развиват просветна дейност.За пример сочи Петър І, Карл Велики и Леополд Іна няколко страници в притурка от автора към специално преведеният от него трактат на Амвросий Марлиан “Театрум Хисторикум”, публикуван в Рим през 1631г.
Важно значение за развитие на българската политическа мисъл имат идеите на френското просвещение (Волтер и Дидро), възгледите на енциклопедистите и на френската естественонаучна мисъл.Любен Каравелов е горещ последовател на енциклопедистите, а Христо Ботев е предан на френския утопичен социализъм.Тези автори, както и Г.С. Раковски, П.Р. Славейков и др. приемат близко и идеите на руския революционен демократизъм. Водещите български идеи за държавно устройство и управление придобиват по-конкретен и систематизиран вид след края на Кримската война (1856г.) и изживяват своята активност до 1876г., когато се появяват много програми за политическо устройство в навечерието на предстоящата конференция на Великите сили в Цариград.След нейното проваляне, българската активност за развитие на идеите за държавно устройство намаля и се възобновява в навечерието на Учредителното събрание от 1879г.
Георги Раковски пръв реализира идеята на политическия кръг около Софроний за организираното всеобщо национално освободително движение.Натрупаният опит го довежда до разбирането, че освобождението е дело на обединените усилия на целия български народ.Предпочитаната форма на държавно управление е близка до Софрониевия идеал за просветна монархия, изразена още в „Предвестник Горскаго пътника” в 1856г. В по-късните си публикации Раковски предлага вместо абсолютна монархия, силно разклатена от френската революция, да се създаде народно управление, което не е обаче републиканско (respublica - общонародно дело, дело на всички). За пример той има конституционната монархия в Италия „под предводительством Виктора-Емануела”
Любен Каравелов също е привърженик на монархическата държавна организация за южните славяни, обединени около сръбския княз Михаил Обренович. През 1867 г. на страниците на в. „Голос” той открито засвидетелствува идеята си за южнославянска федерация на българи, сърби и др.,славяни, под скиптъра на княза като ръководител на върховната власт (общия парламент) и на изпълнителната власт. В неговото творчество проличава приемането на западноевропейската политическа мисъл за естествените закони като единствения здрав разум да се развива всяка идея или наука.
Зад монархическата идея за държавно управление застават Добродетелната дружина 1867 г. , ТЦБК в своя мемоар до султана от с.г. , цариградският български кръг около П.Р.Славейков,Драган Цанков и др.
Идеята за републиканска форма на държавно управление, като алтернатива на монархията се появява в българското общество сравнителна късно-края на 60-те, 70-те години на ХІХ век. Тя е аргументирана най-вече от Л. Каравелов и В. Левски, но не се превръща в общоприет идеал за политическия елит.Разглежда се само като алтернатива на господстващата османска деспотия, а не като най-добра форма на държавно управление. В брошурата „Български глас”, Каравелов само изтъква предимството на едната пред другата, като дава пример с богатствата на Американските щати и бедността на хората в Османската империя, за сметка на султана.
Републиката е представена като алтернатива на монархията и от Васил Левски.Определенията за „свята и чиста република”, представени от него се възприемат от съвременните изследователи като твърде обща и емоционална представа за социална справедливост. За аргумент на гореказаното служи позоваването на „Наредата” на В.Левски в която, ако някой презре демократическата република и състави партии за конституционно-монархическа система ще се счита за неприятел и ще се наказва със смърт.Тук априори отпадат идеите за свързваните с републиканското управление парламентарна демокрация, партиен плурализъм, широки права на личността и др.Това дава основание българската републиканска идея от Възраждането да се определя по-скоро като идея на „войнстващи антимонархисти”
Българските идеи през Възраждането нямат собствен корен и не се формират като система от теоретични възгледи и реалистични програми до възстановяване на българската държавност от 1879 г. Липсва и цялостна програма в която идеите на западноевропейската политическа мисъл да бъдат използвани и адаптирани към нашата обществено-политическа действителност. Това е основателна причина, българският възрожденски елит да изпита своята неподготвеност и липса на вътрешно самочувствие при изграждането на самостоятелна държавност, което проличава в дебатите на Учредителното събрание в Търново от 1879 г.
