В ТЗ са посочени видовете сделки, които банките сключват. Понеже става дума за сделки, това е въпрос на търговското право. Но влогонабирането и кредитирането имат и публичноправна уредба, която се разглежда във ФП. Влогонабирането е водещата банкова дейност, тъй като в основата й стои привличането на чужди парични средства, с които банките оперират и извършват останалите банкови сделки. Понятието за публично привличане на влогове е дадено в пар. 1, т. 3 от ДР на ЗКИ. По тази категория сделки банката се явява длъжник и доколкото длъжниците са пасивни субекти в ГПО, сделките по влогонабиране се определят като пасивни сделки. Правната форма за извършването на влогонабирането е договорът за влог. Особеното на банковия влог е, че той се нарича неправилен влог. При обикновения влог влогоприемателят е длъжен да пази и върне същата вложена при него вещ и на него се дължи възнаграждение, че е положил грижата за съхраняването на вещта. При неправилния влог се дават на влог парични средства като заместими вещи и влогоприемателят не е длъжен да върне същите банкноти със съответните серийни номера, а техния номинал. Собственикът на парите губи това си качество и придобива качеството кредитор. Влогоприемателят (банката) придобива собственост върху парите и има възможност да се разпорежда с тях, най-вече отдавайки ги на кредит на трети лица. За това, че влогoприемателят използва парите, дължи възнаграждение на влогодателя под формата на лихви. Затова в правната теория се казва, че това е неправилен влог.
Вложителите са титуляри на влоговете и се разпореждат с тях – лично или чрез представител. Договорът за влог се сключва с банката като цяло без значение в кой клон на банката. Може да се иска изпълнение от всеки клон на банката. Вземането от банката има особеност – то не се погасява по давност и преминава върху правоприемниците на длъжника. В ТЗ е уреден частноправният режим на влоговата дейност. Публичноправният режим се изразява най-вече в установените принципи в ЗКИ, при които се извършва влогонабирането. Тези норми са с императивен характер и трябва да бъдат спазени от банката в съдържанието на договорите за влог, а другите условия могат да се уговарят. Обикновено банките сключват такива договори при общи условия. В чл. 57 ЗКИ са посочени задължителните разпоредби, които трябва да съдържат такива договори. Публичноправните принципи на влогонабирането са следните:
• Забрана за осъществяване на влогонабиране от небанкови финансови институции. Тази дейност се осъществява в условията на разрешителен режим от институции с качеството банки.
• Доброволност. Никой не може да бъде принуден да сключи договор за влог.
• Тайна на влоговете. Тя не се различава от банковата тайна, която се разпростира върху всички влогове и сметки. Авоарите по влоговете и операциите по тях се обхващат от банковата тайна. Режимът на банковата тайна се съдържа в чл. 62 ЗКИ.
• Възвръщаемост на влоговете. Вложителят има вземане, а банката е длъжник – при поискване влогоприемателят е длъжен да върне сумата, а оттук нататък на плоскостта на ГП се уговаря при какви условия се връща сумата. За връщането на влога няма погасителна давност.
• Лихвеност на влоговете. Банката, освен че трябва да върне номинала, трябва да заплати и лихви по номинала – така се заплаща цената на ползване на чуждите вещи. Банката е длъжна да начисли лихви, а размерът им вече е предмет на договор. Принципно банките не са обвързани юридически от основния лихвен процент на БНБ, но икономически са зависими от него. При високи лихвени проценти от една страна се привличат вложители, но от друга страна се намаля печалбата на банката, тъй като това са разходи. Ниските лихвени проценти пък водят до отлив на вложители. Принципно размерът на лихвата зависи от вида и размера на съответния влог. Важно условие е срокът на съответния влог, в смисъл че при влогове с по-дълъг срок банката ще разполага по-дълго с парични средства.
• Неограниченост на влоговете в широк смисъл. Всяко лице може да има влогове в различни банки, в различна валута и по различни сметки. Също така няма ограничение на влоговете и в техния размер. По принцип влоговете са безсрочни, но може да се уговори и срок за предоставяне на сумата.
• Несеквестируемост на влоговете на ФЛ (чл. 213, т. 3 ДОПК – до 250 лв.).
• Гарантираност на влоговете. Този въпрос се урежда в Закона за гарантиране на влоговете в банките. За гарантирането на влоговете се създава специален фонд, в който се събират вноски от банките, които са първоначални вноски и годишни премиини вноски, с цел погасяване на вземания на банките в случай на несъстоятелност. В ДР на закона са дадени понятията за влог, съвместен влог и вложител – пар. 1 ЗГВБ. Към момента се гарантират влогове на едно лице в една банка, независимо от броя и размера им, до 100 000 лв. По директива трябва да стигнат 100 000 евро. Ако влогът е в клон на чужда банка, при условие че в другата държава защитата е в по-голям размер, се прилага по-благоприятният режим. Принципът е, че от тази защита са изключени лица, които са свързани с банката и могат да оценяват нейното състояние – чл. 5 ЗГВБ. След отнемането на лицензията се задейства механизмът за гарантиране на влоговете. Назначеният квестор, ликвидатор или синдик предоставя на фонда информация за влоговете в банките. Фондът оповестява в два ежедневника деня, от който вложителите на банката могат да получат плащания и обслужващата банка. Вложителите пък разполагат с удостоверение, издадено от банката, в която са имали влог. Обслужващата банка изплаща сумите по гарантирания влог, а за останалата част вложителите се удовлетворяват заедно с останалите кредитори по реда на чл. 722 ТЗ. Фондът се суброгира в правата на вложителите спрямо банката с отнетата лицензия.
Има различни видове влогове: спестовни влогове, разплащателни, срочни (безсрочни), лични и общи, в полза на трети лица, условни и безусловни, в национална валута и чужда валута и пр.
