Аграрната политика на правителствата в редица случаи е свързана и с регулиране на експорта. Това регулиране може да се изясни в две направления : стимулиране експорта на селскостопанската продукция и ограничаване на износа.
Стимулирането на експорта най-често се прилага при свръх производство с цел намаляване напрежението на вътрешния пазар. Правителствата се стремят да насочат част от произведената продукция към международния пазар с цел намаляване на предлагането на вътрешния пазар. По този начин цените на селскостопанската продукция са стабилни и на тази база доходите на производителите са гарантирани. Стимулирането на експорта най-често се извършва чрез експортни субсидии. Те се прилагат под 2 форми : специфични експортни субсидии и адвалорни експортни субсидии.
Специфичните експортни субсидии представляват фиксирани плащания за единица количество изнесена продукция.
Адвалорните експортни субсидии се прилагат като % спрямо стойността на износа.
Експортното субсидиране може да бъде и с отворен край, т.е. да се проявява като променливи платежи.
Експортните, субсидии най-често, получават фирмите, които се занимават с международна търговия или правителствени, маркетингови агенции, бордове и др. Експортните субсидии се осигуряват на фирмите, тогава когато цената на вътрешния пазар е по-висока от международната. Размера на субсидията е равна на разликата между двете цени .
Възможно е създадени правителствени маркетингови агенции да имат монополно право да продават на международния пазар, но размера на експортната субсидия също се определя като разлика между вътрешната и международната цена .
Специфичните експортни субсидии, освен като пряко плащане за единица изнесено количество, може да се прилага и чрез някои специфични форми. Например : ползване на преференции при отпускане на кредити, данъчни преференции намален акциз или възстановен и т.н. Необходимо е да се посочи, че когато една държава субсидира експорта на дадена продукция, то успоредно с това тя трябва да контролира и ограничава вноса на същата продукция или нейните заместители. В противен случай ще се внася същата продукция по по-ниските международни цени и след това тя реално или фиктивно ще се изнася с цел получаване на експортни субсидии.
Освен субсидиране на експорта, контрола върху износа може да се проявява и като експортни ограничения. Тази мярка се прилага от правителството с цел да се защитят вътрешните потребители. Възможно е експорта на дадена стока да се ограничи, или експорта да се ограничи по политически причини само към дадена държава ограничаването на експорта обикновено се прилага при хранителни продукти или при важни селскостопански ресурси. Експортните ограничения се прилагат чрез 3 форми :
• Експортни такси
• Експортни квоти
• Експортно ембарго
Експортните такси също могат да бъдат специфични или адвалорни, т.е. таксата се заплаща за единица изнесено количество или % върху стойността на експорта. Експортните такси се прилагат от правителството по 2 причини :
1) Да се защитят националните потребители при ограничено производство на селскостопански храни и високи международни цени. С ограничаването на експорта на вътрешния пазар предлагането се увеличава, цените се намаляват, което е в полза на потребителите.
2) Осигуряване на приходи за държавния бюджет.
Използването на експортните такси много често се прилага при страните износителки на суровини. Целта е тези суровини да се преработват вътре в страната и едва тогава като преработена продукция се насочат към международните пазари. Възможно е големите държави износителки да използват експортните такси с цел влияние върху международните цени. По този начин дори и при по-малък експорт те печелят поради високите цени на международния пазар. Възможно е някои страни да предпочетат ограничение на износа, чрез импортни квоти. Това означава че експорта е разрешен само до определен размер от даден вид селскостопанска продукция.
Експортната квота може да се прилага независимо, за коя държава е износа или експортната квота може да се прилага към конкретна държава. В този случай трябва да има сигурност, че изнесените количества в други държави след това няма да бъдат насочвани към държавата, за която са ограниченията.
Експортните квоти най-често се прилагат за зърно (хлебно и фуражно), тъй като те се разглеждат като стратегически суровини. Експортните квоти временно се прилагат, когато на вътрешния пазар има недостиг на хранителни продукти. В случаите, когато експортните квоти се прилагат от много държави, то на международния пазар предлагането се ограничава и цената е висока. Това означава, че косвено се влияе върху националните потребители не само в тази държава, но и върху всички останали страни. Ако не се прилагаха тези ограничения на международния пазар цената би била ниска и селскостопанските стоки, биха се предлагали на конкурентна цена на вътрешния пазар.
При определени икономически и политически ситуации е възможно да се прилага експортно ембарго. Това означава, че правителството не само контролира експорта на определена стока или храна, но и забранява експорта за строго определена страна. Експортното ембарго най-често не се свързва с икономически причини, а с политически. Дори е възможно ако то не се прилага съответната страна да извлича много повече икономически дивиденти. Така на практика чрез контролиране на експорта се влияе не само върху ценообразуването на вътрешния пазар, но и върху ценообразуването и на международните пазари.
Защитата на земеделските производители чрез импортните мита, квоти засяга интересите на националните производители, които заплащат повече отколкото ако такива ограничения не се прилагат. Възможно е обаче да се ползват такива мерки които да бъдат приемливи както за производителите, така и за потребителите. Една от най-често използваните мерки е системата на дефицитните платежи. Тази система изисква правителствата предварително да фиксират т.нар. цена гарантирана за производителя. На вътрешния пазар цените свободно се формират под влияние на търсенето и предлагането. Когато тези цени са по-ниски от предварително обявените гарантирани, правителствата заплащат производителите разликата. По този начин тежестта на прилаганата ценова аграрна политика се измества от консуматорите към данъкоплатците. На вътрешния пазар цената се формира не само под влияние на националните производители, но и под влияние на вносителките. Правителствата обаче трябва да контролират и да не допускат стоки от международните пазари по по-ниски цени да бъдат закупувани от националните производители и те да ги обявяват като тяхно производство. Системата на дефицитните платежи не се прилага когато на вътрешния пазар цените се формират над предварително гарантираните.