Ресурсната аграрна политика може да се прилага чрез икономически лостове, но най-често за тази цел се използват цените. Ценовата ресурсна политика се провежда чрез използване на 2 икономически лоста – фиксирани цени и ресурсни субсидии.
Фиксираните цени от своя страна могат да се използват на 2 равнища :
- производство на ресурси
- селскостопански потребител.
На равнище производство на ресурси цените най-често се фиксират когато покупко-продажбата на ресурси за селскостопанско производство се извършва от частни канали.
Когато цените на ресурсите се фиксират на равнище земеделски производител най-често това се извършва при създадени държавни агенции за тази цел. Фиксираните цени на ресурси най-често се използват за т.нар. стратегически суровини (стратегически ресурси ). Например минерални торове, концентрирани фуражи с високо качество и други. Недостатък на фиксираните цени на ресурсите които са по-ниски отколкото, ако не се регулират от държавата е че, ако частните производители на ресурси на национално равнище нямат мотивацията да я произвеждат. Те очакват, че с фиксираните ниски цени не могат да покрият дори себестойността при производството на тези ресурси. Ето защо фиксираните ниски цени на равнище производители на ресурси може да се използва само ако тези производители бъдат компенсирани чрез други икономически лостове.
Ресурсни субсидии – най-често се субсидира покупката на минерални торове и горивни и смазочни материали. Нормата на ресурсната субсидия може да достигне и 50% от цената на ресурсите. Ресурсната субсидия може да бъде заплащана на фирмите вносителки, когато ресурсите се произвеждат от други страни или ресурсната субсидия може да се предоставя на националните производители на ресурси. В някои страни, при които стратегическите ресурси за селскостопанското производство се осигуряват от държавните агенции, ресурсната субсидия може да се предостави на тях. Ресурсната субсидия позволява определен ресурс да има ниска покупна цена за земеделските производители. Така те имат потенциална възможност при равни други условия с наличния капитал да закупува повече ресурси или да използва по-малко капитали за тяхната доставка. Като недостатък на ресурсната субсидия почти винаги проявява отклоняването на част от нея за търговия на ресурси, които осигуряват ресурсите на земеделските производители. Предполага се, че субсидираните цени на селскостопанската продукция да използва по-малко ресурси и на тази база да се увеличат неговите доходи. Субсидирането на цени става особено привлекателно, когато правителството иска да се стимулира конкретно селскостопанско производство. Особено това се налага, когато създаването на ресурсите не е по силите на отделно селскостопанско предприятие, например при създаване на хидромелиоративни съоръжения, които могат да се ползват от всички производители в даден регион, но създаването им ангажира големи капиталови ресурси. Субсидирането на ресурсите има и това предимство, че създава предпоставки правителството да подкрепя доходите само на определена група производители. Например ресурсната субсидия се използва за определен вид концентриран фураж и по този начин се влияе върху доходите само на производители, които използват този фураж. Ресурсните субсидии имат и някои недостатъци. При равни други условия от ресурсната субсидия ще бъдат облагодетелствани тези производители, които имат голям относителен дял при производството на определен продукт. Освен това ресурсната субсидия изисква значителен бюджетен ресурс, за да може да покрива разликата между ниската вътрешна цена на земеделските производители и много по-високата вносна цена или цена на национални производители. Ресурсната субсидия не мотивира земеделските производители към икономия на ресурси, тъй като те са сигурни, че дори по-голямата употреба ще бъде субсидирана от държавата.
Субсидирането на цените на ресурсите може да е предпоставка за свръхпроизводство и чрез него увеличеното предлагане да влияе за снижаване на цената на земеделската продукция. Най-често националната политика за ресурсна субсидия е в противоречие на ценовата аграрна политика, тъй като увеличението на цената за земеделската продукция е в интерес на производителите, но не и на потребителите. Ако такава ресурсна политика няма, то земеделските производители са мотивирани така да разместват използваните ресурси, че себестойността да бъде ниска. По този начин ресурсната субсидия дори може да бъде пречка за внедряване на по-съвременни ресурсоспестяващи технологии за производство.В ЕС ресурсната субсидия почти не се прилага в настоящия момент, още повече,че сега се препоръчва аграрна политика за пряка интервенция върху доходите на производителите, а не по косвен път върху тях да се влияе с ресурсната политика. Ресурсната интервенция от правителствата винаги е свързана с използването на създадени за целта интервенционни агенции. В някои страни те са известни като селскостопански корпорации за развитие. Една от основните задачи е или да доставят селскостопански ресурси по по-ниски цени от пазарните, или да организира специални търговски канали за достигане на субсидирани ресурси до всички региони и до малките производители. В отделните страни тези корпорации не само доставят ресурси да производителите по по-ниски цени, но и изкупуват произведената от тях продукция по предварително фиксирани (гарантирани ) цени. От особено значение е ролята на тези корпорации при информиране на земеделските производители за нови технологии за използване на съвременни ресурси или за контролирано използване на ресурси, които неблагоприятно влияят върху здравето на човека. В някои страни вместо такива корпорации се изграждат системи за съвети на земеделието. Така и в България има създадени областни служби за съвети в земеделието, но те в настоящия момент не са ангажирани с доставката на ресурси, а само подпомагат земеделските производители при тяхната регистрация, при кандидатстването им за проекти, финансиране от ЕС или частично от националния бюджет.
