Лекции по Икономика

8. Критици на икономическия рационализъм и на капиталистическата пазарна система. С. Сисмонди

Друг резултат на индустриалната революция е появата на свръхпроизводство. 1-та криза се изявява в Англия през 1815г. Обединяването на значителна част от населението и появата на икономически кризи не се съгласува с оптимизма на Смит, Жан Батист Сей и др.класици. това оставило на дневен ред нови проблеми и един от икономистите, който се заема да анализира тези проблеми и едвременно да подложи на критична преоценка основните положения на класическата школа е швейцарският икономист Симон Дьо Сисмонди (1783 – 1842).
Симон Дьо Сисмонди е автор на „Нови начала на политическата икономия” или „Богатството в неговото отношение към народонаселението”. В този труд той се придържа към трудовата теория на заетостта и по този признак мое да бъде отнесен към класическата школа. Той обаче не се занимава обстоятелствено със заетостта, така както Смит и Рикардо. При него тази теория играе второстепенна роля, като един от елементите на теорията на реализацията. По други ключови въпроси в теорията се разминава с класиците, особено с Рикардо.
Критикувайки класическата политическа икономия, Симон Дьо Сисмонди по друг начин формулира нейния предмет. Според него материалното благосъстояние на хората доколкото зависи от държвата, съставлява предмета на политическата икономия. Това слага знак за равенство между политическата икономия и стопанската политика. Затова Симон Дьо Сисмонди отрежда главна роля на икономическата политика, която се основава на определени морални норми. Ето защо, той счита, че политическата икономия е морална наука, която „учи как да се строи щастието на човечеството”. Науката политическа икономия не възнамерява да руши установения строй, а учи как да се подобри и запази.
На особена критика Симон Дьо Сисмонди подлага Рикардо, като го обвинява, че е прекалявал с използването на абстрактни неточности. Главни различия в идеите на Симон Дьо Сисмонди и представителите на класическата школа се отнасят до последствията от развитието на капиталистите. Адам Смит е считал, че разширяването на производството увеличава богатството, условия за това е икономическата свобода, ненамеса на държавата в икономиката, приемайки също, че между частните и обществените интереси няма противоречие. По всички тези въпроси Симон Дьо Сисмонди има противоположни възгледи. Доколкото политическата икономия е нравствена наука и се грижи за щастието на хората при тяхното благополучие нарастването на производството само по себе си не означава увеличаване на благоденствието на хората, ако доходите се разпределят крайно неравномерно. В този случай възниква противоречие между производството и потреблението, което поражда икономическа криза. Симон Дьо Сисмонди обяснява това противоречие, което има обективен характер. Развитието на едрото машинно производство в условия на свободна пазарна конкуренция неизбежно разорява дребностоковите производители. Разгръщането на този процес води до съкращаване на потреблението, т.к. разорените дребни производители се лишават от доходи и се стеснява полето на потреблението. При машинната индустрия производството до такава степен се развива, че сложните трудови операции могат да се изпълняват от работници с ниска квалификация. Така търсенето на квалифицирани работници намаляло, започва широко използване на неквалифициран женски и детски труд, от което намаляват работните заплати. По силата на тези процеси намалява потребителското тръсене от страна на работническата класа. Що се отнася до класата на капиталистите, тя не може със своето относително по-голямо потребление да компенсира намаляване на потребителското търсене на работниците. Освен това част от своя доход капиталистите спестяват, превръщат го в капитални сдружения, което води до по-нататъшно нарастване мащабите на производството, т.е. увеличава броя на стоките, което изпреварва вътрешното потребление. Изходът от това противоречие между производство и потребление за индустриалните страни е завоюване на външни пазари, но и в страните, обект на износ на стоки ще се развият същите процеси, т.е. едрото машинопроизводствои в тях ще се изразят аналогични процеси на противоречие между производство и потребление. Симон дьо Сисмонди приема, че ако не се намери решение в друга посока, икономиката ще изпаднев перманентна криза. За него единственото решение на проблема с пазара са 3-те лица, които са дребно стоковите производители. Трябва да се създадат условия за подобряване на икономическото им състояние. Идеалът на Сисмонди е реформи, които да стабилизират положението на дребностоковите производители. Той желае градското и селското стопанство да е разделено на голям брой стопанства.
Мерки за поддържане на патриархалното поведение: запазване на занаятите в градовете; предоставяне права на работниците за собственост в предприятието; установяване на минимална работна заплата; законово ограничаване на работния ден; закони за бедните и др. Сисмонди е реалист. Той изразява съжаление относно възможностите законодателно да освободи бедните хора от всички грижи и страдания, но приема, че чрез социална политика може да се облекчи положението им.
Френските автори Шарл Жи и Шарл Риск отбелязват, че Сисмонди показа обратната страна на медала, в който икономистите класици са искали да виждат само блестящата му страна. След Сисмонди не може повече да се говори за спонтанната хармония на интересите; не може повече да се забрави какви бедствия и страдания крие в себе си прогреса на обществото; не може повече да се гледа на кризите като преходящи и безразлични; не може повече да се забравя каква роля играе икономическия свят, неравномерното разпределение на собствеността и доходите; не може с една дума повече да се забравят социалните последсвия на икономическите преврати. В следствие на това става уместна социалната политика.