Стратегическото планиране и разработване на стратегии за развитието на организациите и основни направления от тяхната дейност изискват и стратегическо управление на тяхната реализация.
Стратегическото управление е стратегическо планиране плюс стил на управление насочен към постигане на широка подкрепа в адаптацията, включително спазване и споделяне на общите принципи и ценности.
Това сега за нас става решаващ фактор за реализация и просперитет при пазарни условия и особено след присъединяването на Република България към ЕС.
От 1970г. Върху развитието започват да оказват влияние новото разбиране за стратегията като явление, изучено от Чандлър и други изследователи, а също така и начините за решаване на проблемите, разработени от водещи консултантски фирми в областта на мениджмънта, като Boston Consulting Grоup и McKinsey & Co.
Всичко това довежда до концепцията за стратегическо управление, разработена от Ансофф, която е пряк резултат от теоретическия принос на Г. Саймън и други изследователи в изучаването на организационното поведение.
Първата международна конференция по стратегическо управление се е състояла през 1973г. в Нешвил (Тенеси) под егидата на корпорациите „ИБМ” и „Дженерал Електрик”.
Като следствие от разширяването на интереса в научните кръгове към изработването на стратегия (особено важна в работата на Хенри Минцбърг) и към взаимоотношенията между стратегията и организационната структура се появяват нови възгледи върху природата на стратегическото управление, а също така предложения за повишаване на неговата ефективност.
Това обстоятелство е може би и причината да съществуват не само множество определения за стратегическо управление, но и съдържанието му да не се определя нееднозначно. Така например, едни автори го определят като „съвкупност на стратегическото планиране плюс стил на управление, насочен към достигането на общ фирмен консенсус”. Други наблягат специално на основните параметри на стратегическото управление, разглеждайки ги като съвкупност от „цели и задачи; цикълът от обективно необходимите управленски функции, свързани с неговата реализация; управленските ресурси в организацията с помощта на които то се реализира”. Трети споделят традиционните схващания, че стратегическото управление е изцяло или приблизително равнозначно на дългосрочното планиране на стопанската дейност на предприятието. Четвърти разглеждат стратегическото управление като „съвкупност от закони, които стоят в основата на дългосрочните процеси на взимане на решение”. Пети поставят акцента върху „избрано информационно въздействие на управляващата система върху управляваната за постигане на предварително определени стратегически цели”.
Основна задача на стратегическото управление е „да определи целите, направленията и средствата бъдещето фирмено развитие”. В Effective Strateging Management недвусмислено се подчертава, че стратегическото управление е процес, чрез който организацията формулира целите (задачите) и ръководи тяхното реализиране.
Казано с други думи, стратегическото управление се определя като сръчно (изкусно) съчетаване на зъдълбочен анализ и използване на познанията от мениджърите за създаване на ценности от умения (квалификация) и ресурсите, които те контролират. Стратегическото управление поддържа концепцията за осигуряване на активен планов процес, такъв, че да стимулира промените, да ги прави постижими за всички в организацията и да провокира всеки да поеме отговорност за тях.
При стратегическото управление в държавните организации пък и в публичния сектор се налага да се отчитат следните особености :
- Стратегиите трябва да се договарят;
- Трябва да се привличат и включват външни лица в процеса;
- Отделните фази на процеса трябва да бъдат комуникационни и да се извършва непрекъсната оценка на възможностите;
- Процесът трябва да е гъвкав за да се избягва бюрократизирането;
Анализът на различните определения за стратегическо управление показва, че то е съзнателно създадена концепция от взаимносвързани цели и персонал, съпричастен и отговорен за изпълнението им, позволяваща висок просперитет на организацията и надежност в поведението и по бъдещото състояние на средата, в която тя ще осъществява жизнения си цикъл.
В това определение се акцентира върху следните основни моменти:
1. Стратегическото управление влиза в отговорността на висшето ръководство на организацията, но реализирането му е административен процес, в който трябва да участват всички заети в организацията;
2. Стратегическото управление е насочено не само към създаването на конкурентни предимства, към оказването на влияние върху конкурентите или към контакти с тях, с цел да им се предостави правдива или манипулирана информация. То е ориентирано към оказване на влияние върху външната среда и към контакти с нея.
3. Стратегическото управление и вземането на стратегически решения изискват различен начин на мислене, който често може да влиза в противоречие с нагласи, начини на работа и конкретни методи, усвоени в условията на традиционната стопанска дейност.
4. Успехът на стратегическото управление се гарантира най-добре, ако се разработва от самостоятелна група в самата организация, разбира се, с участието на опитен външен консултант. При този случай се прави синтез от управленски ноу-хау на самата организация с опит, взет отвън, като подходът, разработките и решенията са плод на възможностите на тези ръководни кадри, които след това ще реализират системата за стратегическо управлелие. Външният консултант обединява и насочва.
От съдържателна гледна точка стратегическото управление се определя различно от отделните автори. Една част от тях считат, че процесът на стратегическото управление включва три етапа : формулиране на стратегията, внедряване на стратегията и оценка на стратегията. Други формулират процесуалния модел на стратегическото управление в десет стъпки, а именно:
1. Определяне на факторите, влияещи на стратегията;
2. Изграждане на стратегическа информационна система;
3. Разработване на общи стратегически сценарии;
4. Оценяване на отделните варианти на стратегия;
5. Изработване на предложения за реализация на определен вариант на стратегия;
6. Решения за осъществяване на определен вариат на стратегия;
7. Реализация на стратегията;
8. Актуализация на стратегическата информационна система;
9. Анализ на разликите между действителното развитие и първоначалното предполагаемо развитие;
10. Уточняване на стратегията.
Трети, като изхождат от опита на водещи организации в света, мотивират становището, че стратегическото управление е съвкупност от стратегическо ръководство, планиране и контрол. То се разглежда като своеобразна концепция на интегрален подход, който позволява да се сравнят целите на развитие на производството са наличния потенциал на мощностите и да се привеждат в равновесие външните стратегии и вътрешните възможности за тяхното осъществяване.
От тези позиции се формулират две фази на стратегическото управление:
- пформулиране на стратегията и
- нейното реализиране.
Целта на първата фаза е разработването на различни варианти и избирането на един от тях. Втората фаза включва два етапа
- внедряване и
- контрол върху изпълнението на стартегията.
Хан Дайгър определя стратегическото управление през 90-те години като нещо повече от планиране, базирано върху фундаменталните идеи за „стратегия” и „мениджмънт” и включващо широка гама от „управленски процеси”. Освен планиране, то обхваща още внедряване и надзор.
От определението става ясно, че в структурно отношение концепцията за стратегическо управление не търпи промени. Промяната е в подхода към стратегическо управление. Изтъква се необходимостта от целенасочен, добре координиран межиджърски подход в интегриращата рамка. Така например след първия анализ и проектиране в бъдещето, се препоръчват следните стъпки :
- идентифициране на критичните проблеми;
- създаване, оценка, подбор, внедряване и надзор на стратегическите алтернативи.
Дефинират се и задачите и отговорностите на стратегическия мениджмънт, а те са :
- определяне на корпоративната философия;
- дефиниране на близките и далечните корпоративни цели;
- формулиране на бизнесстратегии, функционални стратегии и регионални стратегии;
- планиране на управленската система и процес, включително развитие на мениджмънта и информационната система, и заплащане, и поощрения на мениджмънта;
- процесите на внедряване и контрол, проектиране на желаната корпоративна култура.
Подобен подход застъпват и други автори. При тях обаче диференциацията на стратегическото управление в структурно отношение е съпроводена с интегриращ подход, чиято реализация е конкретизирана. В случая се акцетира върху седем взаимосвързани компонента на стратегическото управление, които се третират като приоритет най-вече на фирменото ръководство по посока на интегрирането им в единно цяло. При разглеждането на тези седем белега на стратегическото управление се стига до извода, че „Интензитетът и комбинацията на компонентите, продуктовата, образователната и финансовата политика зависят от стратегиите, които преследват отделните подразделения и организацията като цяло”. Оттук се мотивира и становището, че успехът на организацията е в зависимост от системното и едновременното развитие на всички компоненти на стратегическото управление.
От всичко казано дотук се вижда, че стратегията е комплексен план, предназначен да обезпечи мисията на определена институция, като я организира за постигане на определена цел.
При реализацията на стратегията е нужно съобразяване с определените вече изисквания :
- избор на тактика;
- политика; процедури;
- правила;
- проблеми свързани с правилата и процедурите.
Практическото осигуряване на изпълнението на стратегията обхваща:
- Създаване на подходяща организационна среда и ресурсно осигуряване.
Всяка стратегия на териториална общност включва етапите на стратегическо планиране и стратегическо управление за реализиране на стратегията.
Така стратегическото управление е съзнателно създадена концепция от взаимосвързани цели и персонал, съпричастен и отговорен за изпълнението им, позволяваща висок просперитет на организацията и надеждност в поведението и по бъдещото състояние на бизнессредата, в която тя ще осъществява жизнения си цикъл.
Стратегията е резултат от :
- Анализа на мисията, визията и арганизацията;
- Анализи на вътрешното състояние на организацията;
- Анализа на възможните действия на външната среда;
- Прогнозата на алтернативите за развитие.
Стратегията е програма за действие, определяща начина за достигане на дългосрочните цели.
Стратегическият мениджмънт е науката и изкуството да се намери бъдещото място на организацията в заобикалящата я среда, което ще и осигури непрекъснат успех и ще я предпазва от изненади. Това е логически анализ, който показва как организацията трябва да „мисли” за да се адаптира успешно към постоянно променящите се външни и вътрешни условия (Игор Ансофф).
Стратегическото управление са ангажира с това да осигури, доколкото е възможно, оцеляването и преуспяването на „организацията” в среда с нарастваща турболентност. Сега управлението е принудено да бъде с изпреварващ характер в условията на предвидими и неочаквани обстоятелства.
Изследванията са категорични :
- Около 80 % от успеха на организацията се дължат на наличието на стратегия, но за нейното разработване се отделят само 5% от работното време;
- Преобладаващата част от времето се поглъща от решаването на ежедневни, рутинни и оперативни проблеми, чийто принос в успеха е само 20%.
Следователно, стратегическото управление е по-близо до използване въображението на управляващите, отколкото до прилагането на рутинни професионални инструменти. То е и новаторско, защото чрез него организацията се стреми да се адаптира към настъпващите в средата промени и ако е възможно - дори да ги изпреварва. За разлика от оперативните, стратегическите действия обикновено поглъщат пари.
Стратегическият мениджмънт в бъдеще ще бъде насочен не само към постигане на конкретни цели, но и към формулиране на поведението на организацията в неопределена или недостатъчно определена среда. Ще се търсят стратегии за справяне с неочакваното, а не само за оптимизиране на очакваното.
Процесът на стратегическото управление сега изисква :
- Стратегическо мислене;
- Преобразуване на стратегическа информация в стратегическа алтернатива;
- Формиране на стратегическо решение (стратегия) въз основа на стратегически анализ;
- Предприемане на стратегически действия (стратегическо планиране, организиране, контрол, ръководство);
- Постигане на стратегически резултати съобразно мисията и стратегическите цели на организацията.
