За да се осъществява финансова дейност, са необходими нормативни актове, финансови планове и индивидуални финансови актове (ИФА). ИФА са финансови, защото уреждат финансова материя, но по своята същност са индивидуални административни актове и от тази гледна точка трябва да отговарят на изискванията на чл. 21 АПК. Също така спрямо тях се прилагат и изискванията за законосъобразност, уредени в чл. 146 АПК. Принципно казано при липса на регламентация в специалния финансов закон, различна от тази на АПК, субдсидиарно се прилага АПК. Терминът ИФА се употребява в теорията като родово понятие и не е легално понятие. В нормативните актове се срещат конкретни наименования – решения, разпореждания, лицензии, нареждания.
Спецификата на финансовата материя дава отражение върху характеристиката на актовете. ИФА е юридически акт, волеизявление на държавен орган, с което се свързват права и задължения. Волеизявлението отличава ИФА от материално-техническите действия, които го следват. Волеизявлението е на държавен орган с финансови правомощия, най-често такъв от специализираната финансова администрация. Само държавен орган може да издаде такъв акт. Формата на ЮА има двояко значение: за валидността на акта (форма за действителност) и във връзка с доказването на ЮФ. Ако в АП, макар и рядко, да е допустимо устно издаване на акт или чрез конклудентни действия, във ФП това е невъзможно. Всички актове се издават в писмена форма. Твърде често са установени образци на такива актове, а липсата на реквизит от образеца се преценява с оглед на конкретния случай по отношение на валидността.
ИФА представлява едностранно издаден властнически акт, без да има съгласуване на волите между автор и адресат на акта. Дори акт се издава често против волята на адресатите. Дори и когато актът се издава по молба или заявление, не става дума за съгласуване на волите, а за сезиране на органа да упражни правомощието си. Във ФП вместо молби твърде често е предвидено законово задължение за подаване на декларации. Декларацията е израз на задължение на лицето, обикновено скрепено със санкция. Тя е израз на съдействието на лицето при издаването на акта. Обикновено в нея се сочат неизгодни за лицата факти. Тя е извънсъдебно признание за сочените в нея факти. Държавният орган не е обвързан с посоченото в нея и може с всички допустими средства да доказва, че фактите са различни от действителните.
ИФА се издават в приложение на закона. Така издаването на акта трябва да бъде предвидено в закона (т.е. да има законово основание за издаването му) и актът трябва да бъде с такова съдържание, каквото законът предвижда. Финансовата администрация действа в условията на обвързана компетентност, поради което финансовите органи не само могат, но са и длъжни да издадат съответния акт. Редки са случаите на оперативна самостоятелност. Пример за оперативна самостоятелност е заповедта за започване на някаква проверка.
Болшинството ИФА имат декларативно, а не конститутивно действие – най-вече тези, свързани със същинските ФПО. Доколкото ИФА са властнически актове, изпълнението им е скрепено с държавна принуда. От декларативния характер на актовете е възможно и явлението финансов автоматизъм. Тъй като финансовото задължение възниква ex lege, е възможно актът да не бъде издаден при определянето и внасянето на задължението, но да остане възможността такъв да бъде издаден по-късно при развитието на контролно правоотношение по повод законосъобразното развитие на същинското ФПО.
По отношение на ИФА имаме различия в реда на обжалването. За голяма част от тях субсидиарно се прилага АПК. Има обаче и актове в митническото и данъчното право, където в отклонение от АПК обжалването на акта по административен ред е абсолютна процесуална предпоставка за съдебното обжалване. Също така във ФП се срещат отклонения – разлики от общия режим по АПК, при които жалбата не спира изпълнението (напр. чл. 153 ДОПК).
Изпълнението на финансовите актове е по специален нормативен акт (ДОПК), който отчита паричния характер на задълженията.
От гледна точка на съдържанието си актовете могат да бъдат както утежняващи (създаващи задължения), така и облагоприятстващи (установяващи права). Те могат да бъдат издадени както от органи с обща, така и със специална компетентност. Техни адресати могат да бъдат ФЛ и ЮЛ. От гледна точка на изискванията за законосъобразност са приложими тези по чл. 146 АПК. Както и при административните актове няма установен разграничителен критерий кой от пороците до какъв резултат води – нищожност или унищожаемост на акта. От значение е степента на порока.